Казвам се Кейн. Ще ти помогна.

Кейн е главният герой в един някога популярен сериал. Когато бяхме малки, с брат ми го гледахме всяка събота. Кейн имаше навика да се появява в живота на хората точно когато имаха нужда от помощта му. Правеше, каквото беше нужно, казваше, каквото искаха да чуят и накрая всички бяха щастливи. Особеното беше, че в края на епизода Кейн винаги си тръгваше все едно никога не е идвал, а хората си оставаха щастливи и без него. И въпреки, че всички го забравяха, Кейн също беше щастлив. Чудил съм се дали и извън филмите има такива хора? Дали са по-специални или всеки може да е такъв? Ще ми се аз да можех.

Здравей и сбогом, както винаги.

Петъквечерно

Well, what then?... What then?!

Несбъдната любов

- Да знаеш, ако някой ден ме изостави, бих те поканил да живееш при мен.
- Сериозно ли? Защо пък точно мен?
- Мисля, че ще ни е добре заедно. Ще ми хареса всяка вечер да ми разказваш как е минал денят ти, какво ти се е случило на работа, кого си срещнала, как си се почувствала, какво си помислила и всичко друго, което искаш да разкажеш. Мисля, че би ми било интересно, дори ако се случва всеки ден до края на живота ми.
- Много мило. В такъв случай, ако в същия този ден аз също бъда изоставена, бих приела предложението ти.

Изгубени способности

Този път пълнолунието дойде неусетно. И докато се взирам в небето и мисля за теб и за нещата, които се случиха вчера, си давам сметка, че напълно съм изгубил способността да казвам нещо хубаво. Ти съвсем явно имаше нужда да чуеш такова нещо, а аз мълчах и бях толкова...безполезен. Обзе ме ненавист към мен и към глупавото ми безсилие и опитвам сега да измисля думите, които биха били най-подходящи. Нали става така понякога, по-късно се сещаш какво си можел или е трябвало да кажеш... Напразно. Колкото и да се напрягам, само едно изречение ми се върти в ума:
- По дяволите.

Една минута не стига

Минута мълчание със сведена глава.
После още една.
След известно време започваш да се изкушаваш да прекараш в мълчание остатъка от живота си...
За какво си мислите, през такава една минута?
За миналото? За бъдещето? За себе си или за някой друг?
Аз почвам да мисля за всичко едновременно и става някакъв пълен хаос...
Една минута не е достатъчна.

Семейство

Единият бил без баща, другият бил без майка, на третия родителите му били разведени... Или пък са заедно, ама все се карат, щото, примерно, бащата пие и бие, или пък майката изневерява. Или пък работата им е такава, че почти не ги виждаш. Може лудата ти баба да живее у вас, защото някой трябва да се грижи за нея. Може брат ти да е наркоман или сестра ти да е курва. Може жена ти да те напусне. Може синът ти да е обратен или пък изобщо да нямаш деца, защото си стерилен.

Ти как си представяш ТВОЕТО перфектно семейство?

Автобуса ли чакаш

Как съм? Как върви? Всичко с мен наред ли е? Оправих ли вече изпитите?

Ситуацията не предполагаше да отговарям искрено и изчерпателно на тези въпроси, а и честно казано нямах желание, така че останах лаконичен, макар и усмихнат. Уточнявам, че ситуацията представляваше случайна среща на двама някогашни близки и настоящи чужди, на банална спирка насред нощта, малко преди полунощ.

- Бързаш ли? Помня, че преди все казваше, че не ти се прибира у вас. Ако нямаш някаква бърза работа може...знаеш. Да отидем някъде, да пием по нещо. Както преди.

Никога не съм имал бърза работа, а и наистина не ми се прибираше вкъщи. Така че ситуацията се промени. Значимите разлики могат да се обобщят в наличието на музика и една бивша бутилка вино. На най-отдалечената маса има някаква шумна компания, която не ни обръща никакво внимание. Ние им отвръщаме със същото - не беше случайност, че са на най-отдалечената маса. Приказката ни върви изненадващо леко и приятно за подобни случаи. След няколко чаши евтино вино не съм пиян, но съм искрен, което, повярвайте ми, в момента бе също толкова нежелателно и разговорът някак неусетно и непредотвратимо засегна теми, които предпочитах да си останат незасегнати. Хрумна ми, че може да е запланувала всичко това, защото веднъж, преди много, много нощи се беше случило така, че седяхме на същото това място и пиехме вино.

- Малко странно се почувствах като те видях на спирката... Връхлетяха ме спомени.
- Нали? Аз пък, докато чаках, се усетих, че все поглеждам към терасата ти и към входа.
- Доста време сме пропилели там.
- Пропилели? Съвсем не...
- Не беше ли прекалено късно за да чакаш автобус, те май спират още в десет и трийсет.
- Така ли? Е, не ми е за пръв път да правя глупости.
- Често се случваше да ме изпращаш до входа някога, помниш ли? Все си мислех, че ето, този път вече ще ме прегърнеш и ще ме целунеш.

Изведнъж ми се прииска да стана от масата и да си замина. Но не можех.

- Мисля че се влюбих в теб още докато бяхте заедно, но се страхувах да го призная дори и пред себе си. После, след като се разделихте... Ами малко се радвах. Страдах за теб, но не можех да не мисля за това като за възможност... Тогава все още се заблуждавах, че знача нещо за теб и имам някакво по-значимо място в живота ти. И в сърцето ти.

Ето, че стигнахме до обвиненията. Те имат свойството да запазват своята природа, дори когато са изречени съвсем невинно. Не че не го очаквах, не че не знаех, че си ги мисли, но все се надявах никога да не ги изрече, защото не бях измислил начин да се защитя. За пореден път обаче се убедих, че ключов момент в "надеждата умира последна" е, че умира. За капак съвестта ми - срещите с която винаги бях отбягвал успешно - изведнъж се появи и заповтаря думите й, заблъска с тях по съзнанието ми и ме затисна с цялата тежест на вината.

Така че направих единственото, което ми оставаше. Ядосах се. Направо побеснях. Струваше ми се, че ме наранява нарочно, а имаше толкова неща, които не знаеше. Тя може и да беше минала през ада заради мен, но и аз не си бях тананикал безметежно по това време. Не знаеше, че тогава бях предал сам себе си и поведох война срещу мен самия. А войните взимат жертви, и ми беше трудно, и сам бях спрял да си вярвам. Тъкмо тогава тя се появи и, сякаш за да направи живота ми още по-объркан, поиска от мен...хиляди неща! "Обичам те" е обещание, а аз такива не давам, ако не съм сигурен, че ще имам сили да ги изпълня. Чувствах се слаб обаче и как да обещаваш, ако сам не си вярваш? Просто се страхувах, че ще я излъжа, а ми беше твърде скъпа за това. Бях я спасил, мътните я взели, а сега стоеше пред мен и подмяташе обвинения! Сякаш не беше тя, която се отдръпна! Тя прекъсна връзката между нас. Обърна ми гръб съвсем умишлено и то тъкмо в момента, когато имах нужда от нея. Затвори се в себе си, скри чувствата си, отблъсна ме далеч и...все мълчеше. Направи всичко това съвсем мълчаливо. Мълчеше!!! Това ме бе подлудявало, понякога ми се беше искало да я хвана за раменете и да я разтърся, да я зашлевя през лицето, да й крещя молитви да ми каже какво иска! Глупаво момиче! Така жестока! Бях плакал заради нея! Заради нея спрях да чувствам, изгубих емоциите си и се превърнах в нещо, което не харесвах! Не заслужавах обвиненията й, и двамата изживяхме своята част.

Тя чакаше и трябваше да кажа нещо. За четири години обаче не намерих начин да й обясня. Не намерих и начин да се извиня. А ето, че чакаше и аз трябваше да кажа нещо.
- Ами, да, животът е доста противен.
- Ти си противен!!!
- Е, и аз също. Ако си изпила виното си може да тръгваме, а? Че сервитьорките вече ни гледат укорително.

Първо видях ярост, после видях омраза, после погледнах в пода. "Не ме изпращай" беше казала с безизразен глас, когато й бях отворил вратата, и сега бързо се отдалечаваше. Аз съм в обратната посока, но още стоях пред заведението. Мислех си, че не мога да си позволя да плача два пъти за едно и също нещо. Усмихнах се и забравих. После провлачих крака към вкъщи подсвирквайки си. Всичко си беше същото.

Нямаше смисъл да чакам автобус, те приключват в десет и трийсет, това винаги съм го знаел.