Само приятели

- По дяволите. – казвам аз докато й подавам запалката и звучи толкова общо, че би могло да значи всичко. Паля й цигарата, опитвам да прочета мислите й и успявам - според нея имам предвид цигарите. Някога много се дразнех, че пуши.
- Заради цигарите, нали? Още се дразниш, че пуша.
- Аха. – лъжа с готовност аз без да ми мигне окото и се ухилвам така, че може да ми преброи пломбите, ако поиска.

Истината е, че ми е гузно понеже от около три месеца повтарям на едно друго момиче, че я обичам и ми се струва дяволски нередно, че й паля цигарата, седя при нея, говоря с нея и въобще, че дойдох тук. Край нас е пълно с хора, но всички се правят, че не ни виждат, понеже са тактични. Двамата сме сами в пълна с хора стая.

И просто си говорим.

Тръпката на старата любов е заради тъгата по миналото. С нея отдавна сме само приятели, не бих казал, че я обичам, нито че ми липсва. Обаче обичам носталгията и адски ми липсват годините от преди да стана съвсем обикновен. Когато не бях смирен, безразличен и безчувствен. Преди огорчението и разочарованието, когато надеждите не бяха празни и още имах мечти. Тя стои пред мен като един топъл, дишащ, смеещ се албум, запазила в красивите си очи черно-бели снимки на най-прекрасните мигове в живота ми.

Просто си говорим.

- Помниш ли бурята на плажа? – усмихва ми се тя сега и подхваща история, която няма как да не знам, понеже бях там с нея и заедно тичахме по наводнената улица, а тя загуби чехъла си и после пихме чай с ром.
- Бях там с теб. – казвам тихо, по-скоро на себе си от колкото на нея, но повече не я прекъсвам и я оставям да говори. Обичам гласа й, вслушвам се в него, той ме сгрява от вътре, вълнува ме и вече съм другаде, сред отминали картини, звуци, аромати...и чувства. Бях там, с нея, бях безсмъртен и можех всичко. Бях там с нея, обичах, мразех и бях жив.
- Тази песен! За какво ти напомня? – продължава тя с истинските истории от моя живот, звучащи като ненужно добър роман, в който аз съм благороден и добродетелен, преодолявам трудностите на живота и отвоювам заслуженото щастие. Или пък трагично се жертвам в името на идеалите си. Тя разказва добре и изобщо не мисля за нещата, които се случиха след това.

Защо животът не свършва там, където свършват приказките?

Смеем се малко, после подхващаме нова история и не мога да се наситя на гласа й. Вече не ми е гузно, спокоен съм. За пръв път от много време насам съм себе си и е прекрасно.

- Обичаш ли я наистина? – опитва изведнъж да ме хване неподготвен тя, но аз съм печен и се усещам бързо, отговарям с уверено „да” и тя разбира, че е изпуснала момента.
Замълчахме.
- За какво си мислиш? – попита тя и това в общи линии трябваше да значи „Разбра ли ме?”
- Бяха хубави времена.
- Не ти ли липсват понякога? На мен да...
- Дяволски много ми липсват. Жалко, че не можем да ги върнем.
- Така си е...

После двамата се усмихнахме взаимно на всички неща, които не можем да си кажем, тя въздъхна, а аз отпих от чашата си. Заслушахме се в разговорите на другите.

- Какво да правим сега? – попита тя след малко.
- Аз знам. – рекох. – Да се напием.

Тайна

Шшшшт... Замълчи. По-добре е никой да не знае. Нямаш нужда да казваш на никого. Запази го само за себе си, скрий го някъде дълбоко вътре, където и ти не се сещаш да поглеждаш. Щом ще тежи на някого, нека тежи само на теб. Можеш да се справиш! Не издавай нито с поглед нито с жест какво се е случило.

И никому нито дума!

The Final Countdown

Щеше да е страхотно, ако вместо да броим годините, които вече са минали, брояхме годините, които ни остават. Примерно, взимаме посочената от статистиката средна продължителност на живота за страната към годината на раждане и новороденото има, да кажем, 63 години. Като навърши 10 години ще казваме, че има още 53. Или ако не вярвате на статистиката, може да се ползват примерно някакви кръстници или орисници, които да поглеждат току що появилото се човече и да казват „ти ще живееш еди-колко-си години”. Като в шибаните приказки! (Аз бих заложил на статистиката.) После на всеки рожден ден нямаше да се питаме „на колко ставаш”, а „колко ти остават”. О, да. Колкото повече мисля за това, толкова повече ми харесва идеята. Ще е малко плашещо като стигнеш до 1, но пък от друга страна ще има някакъв мотивиращ ефект да живеем по-пълноценно. Освен това, естествено хората не биха знаели кога реално ще приключи животът им, защото предсказанията никога не се сбъдват, а статистиката не е нищо друго, освен предположение. Но не това е смисълът. Едно такова обратно броене ще напомня поне веднъж годишно на хората, че всичко е само за малко и всичко ще приключи в някакъв момент. А това си е полезно, без съмнение.

Хората се променят

Да, хората се променят. Променят се нещата, в които вярват, разбиранията им за добро и зло, за морал и етика. Променят се мечтите им, ценностите им, начина им на живот. Но за това е нужно нещо наистина разтърсващо да се случи в живота им.

Да, хората се променят. Но много по-рядко, от колкото си мислим. Обикновено се променя средата. В ежедневието срещаш някого и мислиш, че го познаваш, но всъщност познаваш само част от него. Ако се промени средата, ако попадне в различна ситуация, ще успееш да видиш друга страна от характера му. Ще ти се струва, че се е променил, но всъщност той винаги си е бил такъв. Просто ти не си го знаел до сега.

Да, хората се променят. Някои дори умишлено търсят промяната – искат да опитат от всичко, спускат се към нови преживявания, на нови места, с различни хора, по различен начин. Страхотни са за компания, понеже все имат какво да разкажат, винаги те изненадват с нещо и те опияняват с желанието си за живот. Но не можеш за нищо да разчиташ за тях, утре може да са други, никога не можеш да ги опознаеш.

Да, хората се променят. И се разделят. Тъжна работа.

Чакано нещастие

Не си ли представяш понякога какво ще е да поемеш по пътя си?

Чувството за дълг е тежка котва. За да се откъснеш от нея е нужно да имаш много егоизъм, безсърдечие, неблагодарност. Или по начало да не дължиш нищо, т.е. от никого, никога, нищо да не си получил, което само по себе си е тъжно. Във всеки случай няма повод за гордост… Изобщо не става въпрос за смелост, сила или решителност.

Най-често става така, че някое голямо нещастие е поводът човек да поеме своя Път. Така е устроен животът – колкото повече получиш от него, толкова повече ще трябва да дадеш. Ако получиш свободата си ще трябва да зачеркнеш всичко, което имаш.

Ако искаш, върви. Завиждам ти и те съжалявам. Аз съм решил да изчакам своето нещастие.

Ще се наложи да изберете

За всички, които още не са разбрали: не можете да обичате двама. Трябва да изберете един, на когото да посветите цялата си любов и едновременно с това вероятно ще се наложи да изберете няколко, на които да съсипете живота. Да, знам, животът е гаден. На мен ли го казвате?!

one is enough

Предвидливост

Не изхвърляй черната лентичка. Пак ще ти трябва.