Недотам социални животни

Знаем, че хората са социални животни. Имаме нужда от другите. Имаме нужда от одобрението на другите. Търсим близост, споделеност, разбиране. Самотата буквално убива.

В същото време се оказва, че да заговориш непознат без причина е трудно. (А уж комуникацията би трябвало да е най-естественото нещо изобщо.) Тълпите те потискат. В чужда компания се чувстваш неудобно, неловко, притеснително - както искаш го наречи - и ти се иска да се махнеш далеч от тях.

Скапана природа.

Предполагам, че дълго време хората са живеели в малки общности, в които всеки е познавал всички останали. Непознатите са принадлежали на други общности и щом се срещнат се е налагало да се убиват за територия, храна или нещо друго. Това е продължило толкова дълго, че и днес, при интеракция с непознат, подсъзнанието ни нашепва да сме предпазливи.

Напълно основателно, между другото. Повечето хора не струват.

Съвет

Може да ви прозвучи като самохвалство, но като гимназист наистина имах много стройна, добре издържана във всяко отношение философия за живота. Бях наясно с ценностите си, разграничавах правилно от грешно и - което е може би по-важното - грешното изобщо не ме изкушаваше.

Мислех, че времето ще затвърждава убежденията ми. Мислех, че с времето ще ставам все по-непоколебим. Мислех, че натрупаните знания и опит ще ме направят по-мъдър и по-силен.

После всичко отиде по дяволите.

Съветът ми към онези, които са още в началото, е: трябва всеки ден от живота си да се преоткриваш и да доказваш пред себе си кой си и за какво се бориш. Времето не ти предлага никаква защита от изгубване. Само прави лабиринтите по-сложни.

Светът става все по-хубаво място за живеене.

Налага се впечатлението, че светът отива по дяволите. Но така ли е наистина? (Не, че ме е грижа.) Според Бил Гейтс отговорът е категорично "не" и съветва да гледаме отвъд злободневните заглавия и да откриваме тенденциите.

В една своя скорошна публикация той твърди, че светът става все по-хубаво място за живеене. После доказва твърдението си с числа. Няма как да спорим с числата и не ни остава друг избор, освен да признаем, че е вярно.

Новината е донякъде добра. Но докато светът става все по-хубав, хората си остават все така нещастни. Защото двете неща не са свързани. Дори да направим светът съвършен - каквото и да означава това - пак няма да сме щастливи.

Тогава защо изобщо се опитваме?

 

Solaar Pleure

Страхове и други комплекси

Престанах да досаждам. Това, че искам да видя някого, не значи, че и той иска да ме види.

Страхът, че се натрапвам, дълго време имаше определяща роля в отношенията ми с околните. Чак в университета си дадох сметка, че заради този ми страх другите ме намират за високомерен. Положих усилия да се променя и се научих аз да правя първата стъпка, а после се научих и да настоявам.

Между другото, сега виждам същото нещо при голямата ми дъщеря. Криво й е, че другите деца не я викат да играе с тях. Не чакай да те повикат, съветвам я аз, просто отиди и се включи в играта. Но знам, че не е толкова просто и не я притискам. Не е нужно всички да са ти приятели, казвам накрая, ще се научиш да ти е хубаво и сама.

Както и да е.

Мисълта ми е, че това с правенето на първата стъпка е хубаво, ама до едно време. После си става чисто досаждане. И изглежда напоследък се бях поувлякъл. Но вече не.

Пак съм си доброто, старо, интровертно аз, което звъни само веднъж.