Детското в теб

Струва ми се, че малко прекаляваш с всички тези глупости. Добре, де, извинявай, но знаеш какво имам предвид.

Ако се държиш като дете, всички гледат на теб с насмешка и не те приемат сериозно. Досаждаш. Никой не разчита на теб. Не искат мнението ти, нито търсят помощта ти.

От друга страна, зрелите за възрастта си деца заслужено печелят уважението на околните. Нали?

В случай, че въпреки това искаш да съхраниш детето в себе си, помни, че винаги ще има нужда от някой възрастен, който да се грижи за него.

Някой възрастен, който да го предпазва от тъжната страна на живота.

Масова профанизация

Изглежда, красивото, докосвано от ръцете на мнозина, губи красотата си. Думите, изричани от всички, губят значението си. Чувствата, обявени на всеослушание, не са специални за никого.

Споделянето принизява всичко извисено. Несподелянето обезсмисля съществуването му.

Свободната воля тежи, когато резултатът не зависи от направения избор.

Ех.

Добавена стойност

Държа на думата си, защото... Не знам, може би от предвидливост, макар че ми звучи неточно. Добре е да държиш на думата си. Така й придаваш стойност. Има неща, които са недоказуеми и можеш да гарантираш единствено с думи, а другият трябва да приеме на доверие. Сега може и да ти изглежда глупаво, но някой ден ще решиш да кажеш „винаги ще съм до теб” и адски ще ти се иска да ти повярват, а, ако думата ти не струва нищо... Какво ще правиш тогава?

Цена

За какво ти е да обясняваш на всички кой си и за какво се бориш? И без това е достатъчно тежко да останеш верен на убежденията си. Всеки бунт си има си цена. Родителите ти са на прага да те обявят за неблагодарен и безотговорен. Половинката ти се съмнява в любовта ти и плаче, докато те моли да не си толкова инат. Приятелите ти губят всякакво уважение към теб и с изумление чуваш от тях подигравки тъкмо за нещата, с които всъщност се гордееш най-много. Това са част от сигурните признаци, че си успял, бил си независим и самостоятелен в решенията си, не си се водил по чужд акъл, не си вървял по чужди стъпки. Дали си е струвало? Едва ли. Дали си бил прав? По-скоро не. Остава само една тиха гордост. Едно сладко усещане, което нямаш с кого да споделиш.

П.П.
Вижте този филм, героят на Дани ДеВито има да каже някои неща за това как се става човек с характер.

Неделно

Прозорците на спалнята гледат на изток и стаята се пълни със слънце още от изгрева. Излежавах се до късно, дочетох започнатата книга, не правех нищо. Светлината правеше странни фигурки по тапетите. През ПВЦ дограмата се чуваха двигатели и разговори. Мислех за прекрасни неща, които никога няма да се случат. Пропилях почти целия ден по напълно безсмислен начин.

Защото така исках.

Няма формула за правилно прекарване на живота. И на теб са ти казвали, че животът е кратък, че всяка секунда е ценна и не бива да губиш време, че всеки пропуснат момент е безвъзвратно отминал и никога не можеш да го върнеш. Thank you, Captain Obvious! А какъв точно е съветът? Няма съвет. Каквото и да правиш днес, когато остарееш, ще ти се иска да беше направил повече. Ще се ядосваш на младите, защото пропиляват възможностите си и ще им повтаряш, че животът е кратък, че всяка секунда е ценна и прочее. О, ще си казваш, защо го разбрах едва сега, когато вече е твърде късно!?

Глупости. Нищо не си разбрал. Винаги е било твърде късно.

Ще търсиш вината в хората, защото алтернативата е немислима. Те просто не знаят, ще казваш. Те не могат да разберат, ще казваш, още са млади. Те не слушат какво им се говори и след време ще съжаляват, ще казваш.

А животът просто е такъв и няма какво друго да правиш с него, освен да го пилееш.

На мен никога.

Познавах човек, който мислеше, че никога няма да му се случи да остане сам. После му се случи, а той дори не разбра.

Тъжна история.

Константа

Да, знам, паля се, че трябва да съм щастлив и на това, повечето хора изобщо не биха разбрали какъв ми е проблемът, но аз нали я обичах, какво стана сега.
Копеле, не знам дали трябва да ми разказваш тези неща, казва Чарли много сериозно.
Но продължавай, добавя бързо.
И аз продължавам, доколкото мога, а аз мога доста, говоря и говоря, докато концертът свършва и ние отиваме да пием тоник в 703 в 00:03, опитвам се да обясня какво чувствам и в крайна сметка се прибирам и си лягам по-късно, отколкото съм свикнал, и по-уморен, отколкото ми се иска, и чак на следващата сутрин ми хрумва, че с цялото това говорене всъщност съм доста тъпо копеле и вместо това може би просто трябваше да отида при Констанс и да и кажа нещо простичко като “здрасти” например, да си поседим малко в ателието и може би да опитаме отново, пак от целувките нататък, и може би всичко щеше да бъде наред.
Но дори тази мисъл не трае много дълго.

Целия текст на Богдан Русев намерих единствено тук..

Любовна лирика

[...]
Имам предвид, че човек остарява, става циничен, преживява любовта, надживява я, преодолява я и вече няма нужда от нея, няма време за нея и като цяло спира да му пука за нея. И четенето на подобни стихове става ненужно. Не те замислят, не те разчувстват, на нищо не могат да те научат и това, за което се говори в тях ти е прекалено далечно за да го съпреживееш.
[...]