Едно усещане

През следващите 15 минути й доказах, че наистина ми беше липсвала с бърз и безцеремонен секс, както и на двамата ни харесваше. После се отпуснах в леглото, а тя се сгуши до мен и зачака тиха, давайки ми нужните няколко минути.Усещах дъха й върху шията си, после ме целуна.
- Трябва да тръгвам. – каза тихо.
- След минута. – отвърнах аз както винаги, без да отварям очи.
Целуна ме отново, а аз лежах и не можех да повярвам колко перфектно е всичко, и търсех топлината на тялото й и ръцете й, които почти успяваха да прогонят онова вечно усещане…

...

Посветеният живот е спечелен живот.

Защото само така можеш да му придадеш някакъв смисъл - дори да е само илюзиорен - и да усещаш, че живееш пълноценно.

Макар че без да искам правя асоциация с онзи Балканджи Йово, за който ни разказаха в началното училище как удържал моралната победа, докато изгубил ръцете, краката и накрая главата си, а турците заминали да се гаврят с хубавата Яна. Тогава бяхме още деца, но всички бяхме единодушни, че авторът на учебника може да вземе моралната си победа и да си я навре отзад. Истинската поука е, че в живота няма справедливост. Ние какво, да не сме прости?!?

Посветеният живот е изгубен живот

Да посветиш живота си на нещо (или някого) означава вече да не разполагаш с него. Той вече не е твой. Губиш го. Съвсем логично е, а много хора не го осъзнават и после стоят с очудено изражение, и с виновен поглед се оправдават за бягството си: "Аз наистина не мислех, че ще стане така!"

Жалка история.

Съвсем все едно е

Имах водна костенурка, която наричах Жабчо. Умря неотдавна.

На следващия ден сложих миниатюрното тяло в една кутия от обувки, метнах се в колата и потеглих към едно място край Галата - висок, стръмен бряг, под който вълните се разбиват в големи, обрасли с миди скали. Зарових го в основата на някаква акация, съвсем близо до ръба. Един ден вълните щяха да подкопаят брега и пръстта щеше да се свлече, отнасяйки каквото е останало от Жабчо в морето. Денят беше хубав и останах още един час на това място, загледан във вълните...

Всичко това, естествено, са глупости. В действителност изхвърлих мъртвата си костенурка в казана за боклук пред блока, на път към мой приятел, с когото цяла нощ играхме Heroes III и пихме алкохоли. И знаете ли какво? На Жабчо му беше все едно.

Послушай пак

'Темпорално', сцена втора

Не спира времето. Часовниците спират.
И щом два погледа се спрат в едничка дума,
и две ръце във две ръце от студ се скрият,
във пътя два се срещнем - и останем двама,
и си помислим, че за нас светът се спира...
Каква измислица! Каква, каква измама!
Една любов не спира цялата вселена -
любов! Любов! Та тя е толкова безсилна!
И щом не може над страха да надделее -
нима ще спре света? Любов - но не магия!
Не спира времето. Не. Времето не спира.
Когато всичко сякаш стихва и замлъква,
когато само две сърца във мрака бият
и си помислиш, че светът във нас се вслушва -
послушай пак! Дълбоко в тихото се крият
и още тихичко вървят през нас към края:
тик-так. Тик-так. И щом секундите убият
във нас надеждата - и глупавата вяра -
ще разберем. Че няма никаква магия.
Не сме преборили смъртта. И не живота.
Не сме откраднали ни време, нито смисъл.
Накрая винаги остава само болка -
не спира времето. Часовниците спират.

Автор е някакво странно момиче, понастоящем подвизаващо се под прякора Windwill и, ако прочетете какви неща пише, несъмнено ще останете впечатлени от очарователната й лудост. Аз съм лаик, когато става дума за поезия, но бих препоръчал да видите стихотворенията й в http://my-imbrium.blogspot.com/ . За мен са добри.

Мъртвите си остават мъртви

Не, Бог не е отговорен за тоя свят. Тя самата би могла да създаде по-добър, по-хубав, по-справедлив свят. А щом е така, няма бог. Делото на бога не би могло да бъде тъй несъвършено. Директорката в приюта не беше права, не беше права и майка й. Тогава няма никакво безсмъртие. И Бърт, буйният, безумният Бърт, който падна пред нейната порта с дивия си предсмъртен вик, той беше прав. Мъртвите си оставаха мъртви.

И като видя живота, лишен от свръхестествена ръководна сила, Саксън се почувства загубена в тресавището на песимизма. Никъде по цялата вселена нямаше възмездие за доброто, нямаше награда за тези, които я заслужаваха – нито за нея, нито за милионите, които работеха като животни, умираха като животни и бяха обречени на вечна смърт още преди смъртта си. Подобно на плеядата учени мислители преди нея тя дойде до заключението, че цялата вселена е без морални устои, равнодушна към човека.

Да не ти скапвам настроението, но...

Слушай сега, аз съм съвсем обикновен човек и като всички хора нямам никакво желание да ти скапвам настроението като ти казвам, че светът е скапан и конкретно твоят живот е още по-скапан.

Но ти ме попита за истината.

Стига писма

Стига вече с тея писма. Някак е жалко. Казваш, че просто обичаш да пишеш, но всяко писмо е като някакъв отчаян вик за внимание. "Ехо, това съм аз и все още съществувам. Нали не си ме забравил? Нали не съм сам? Нали още имам място в живота ти? Искам да мислиш за мен!"

Спри да пишеш писма. Представи си свят, в който никой не помни никого. Пълен с щастливи хора.

Voyageur

Пътищата са винаги самотни.

мъдрост

Early to rise
and early to bed
makes a man healthy
and wealthy
and dead.

Демотивиран

Ние сме разумни хора и вече отдавна не смятаме за актуален въпросът дали да бъдем или не... Въпреки това, в този пуст свят, където всяка ценност е изкуствена и всяко удоволствие е фалшиво, просто не виждам какво би могло да те мотивира да живееш.