Не сте ли забелязали как хората казват, че са добре, дори когато не са? И твърдят, че са щастливи, дори да не е така. Сякаш се чувстват виновни, ако са нещастни или се боят, че другите ще помислят, че не могат да се справят както трябва с живота си. Изглежда щастието е задължително условие за да бъдеш приет в обществото...
Интересно.
Saturday
Wednesday
Исках.
Наистина исках да ти разкажа за този страхотен филм, в който сякаш познах себе си в една от ролите и по-точно в ролята на Пол Нюман. Ами че това си е тъкмо моята роля! По този начин съм се виждал винаги, така се възприемам и аз наистина харесах този човек от филма!
Мисля, че е хубаво от време на време да правят такива филми, в които няма герой, който преследва мечтите си и благодарение на своята решимост, вяра и несломим дух успява да ги постигне. Защото в твоя живот това не се случва. В твоя живот няма добри и зли и никога не можеш да победиш напълно; щастието винаги се случва едновременно с нещастието и краят не е нито хубав, нито лош. Нека това се показва във филмите, от време на време.
Най-много исках да ти покажа сцената, когато си крадат снегорина просто заради принципа, щеше да се смееш заедно с мен. Или другата, където седят с Мелани Грифит в колата и мечтаят как ще избягат заедно, но и двамата знаят, че никога няма да го направят – там е малко тъжно, но все пак хубаво.
Исках…
Но те нямаше. За това пиша.
Мисля, че е хубаво от време на време да правят такива филми, в които няма герой, който преследва мечтите си и благодарение на своята решимост, вяра и несломим дух успява да ги постигне. Защото в твоя живот това не се случва. В твоя живот няма добри и зли и никога не можеш да победиш напълно; щастието винаги се случва едновременно с нещастието и краят не е нито хубав, нито лош. Нека това се показва във филмите, от време на време.
Най-много исках да ти покажа сцената, когато си крадат снегорина просто заради принципа, щеше да се смееш заедно с мен. Или другата, където седят с Мелани Грифит в колата и мечтаят как ще избягат заедно, но и двамата знаят, че никога няма да го направят – там е малко тъжно, но все пак хубаво.
Исках…
Но те нямаше. За това пиша.
Tuesday
Monday
Безсилие
Най-тежки са моментите на осъзнаване на безсилието. В общия случай съзнанието си изработва някаква защита срещу това, но от време на време получаваш такива проблясъци, в които виждаш колко незначителни са усилията ти. За един кратък момент си даваш сметка, че никой преди теб не е успял да промени нищо и ти също няма да успееш. Каквото си постигнал е резултат на случайност, каквото си планувал зависи от шанса.
Например, когато прочетеш нещо на Ерих Фром и откриеш, че той няма какво ново да ти каже. Всичко това вече си го знаел, но не ти е помогнало. И няма значение колко книги ще прочетеш, ще дойде момент, когато ще трябва да избираш и отново няма да знаеш как да постъпиш, отново ще сбъркаш и отново ще съжаляваш. Казваш, че се учиш от грешките си, но помисли чисто теоретично колко пъти можеш да сбъркаш? Сравни ги с броя на уроците, които има за учене. Сега се замисли колко е кратък животът ти. Та той почти свърши, а ти още се чудиш от къде да започнеш с „ученето”…
Нищо не можеш да направиш.
Например, когато прочетеш нещо на Ерих Фром и откриеш, че той няма какво ново да ти каже. Всичко това вече си го знаел, но не ти е помогнало. И няма значение колко книги ще прочетеш, ще дойде момент, когато ще трябва да избираш и отново няма да знаеш как да постъпиш, отново ще сбъркаш и отново ще съжаляваш. Казваш, че се учиш от грешките си, но помисли чисто теоретично колко пъти можеш да сбъркаш? Сравни ги с броя на уроците, които има за учене. Сега се замисли колко е кратък животът ти. Та той почти свърши, а ти още се чудиш от къде да започнеш с „ученето”…
Нищо не можеш да направиш.
Wednesday
Tuesday
Счупено
Има една песен, която се каня да добавя в блога си от деня на създаването му. Няма нищо депресиращо в нея, дори напротив, много е лятна и подходяща за май. Мен поне винаги ме кара да се усмихвам и ми дава настроение.
Enjoy!
It's just
a little crush...
П.П.
Разбира се, човек може да се замисли за някои неща, например къде е границата, отвъд която мечтите и надеждите се превръщат в самозаблуда, какви могат да са последствията от това, какво значи да си "реалист", и т.н. Що за глупак трябва да си за да виждаш нещо голямо там, където всъщност няма нищо? И защо не си знаел от самото начало, че любовта е субективна?
Enjoy!
It's just
a little crush...
П.П.
Разбира се, човек може да се замисли за някои неща, например къде е границата, отвъд която мечтите и надеждите се превръщат в самозаблуда, какви могат да са последствията от това, какво значи да си "реалист", и т.н. Що за глупак трябва да си за да виждаш нещо голямо там, където всъщност няма нищо? И защо не си знаел от самото начало, че любовта е субективна?
Monday
Оставен без думи
Сядаш пред клавиатурата защото трябва и защото си решил този път наистина да напишеш това писмо. Нямаш представа как да започнеш. Започваш някак, но не знаеш с какво да продължиш. Не си сигурен какво точно искаш да кажеш нито как е правилно да го кажеш. С мъка намираш най-подходящите думи, все ти се струва, че си твърде двусмислен, страхуваш се, че няма да бъдеш разбран правилно. Накрая прочиташ всичко и си изумен колко кухо звучи, триеш и почваш на ново.
Как да напишеш писмо, когато единственото, което ти идва на ум е „обичам те”? А тъкмо това е толкова...неподходящо.
Как да напишеш писмо, когато единственото, което ти идва на ум е „обичам те”? А тъкмо това е толкова...неподходящо.
Thursday
Само приятели
- По дяволите. – казвам аз докато й подавам запалката и звучи толкова общо, че би могло да значи всичко. Паля й цигарата, опитвам да прочета мислите й и успявам - според нея имам предвид цигарите. Някога много се дразнех, че пуши.
- Заради цигарите, нали? Още се дразниш, че пуша.
- Аха. – лъжа с готовност аз без да ми мигне окото и се ухилвам така, че може да ми преброи пломбите, ако поиска.
Истината е, че ми е гузно понеже от около три месеца повтарям на едно друго момиче, че я обичам и ми се струва дяволски нередно, че й паля цигарата, седя при нея, говоря с нея и въобще, че дойдох тук. Край нас е пълно с хора, но всички се правят, че не ни виждат, понеже са тактични. Двамата сме сами в пълна с хора стая.
И просто си говорим.
Тръпката на старата любов е заради тъгата по миналото. С нея отдавна сме само приятели, не бих казал, че я обичам, нито че ми липсва. Обаче обичам носталгията и адски ми липсват годините от преди да стана съвсем обикновен. Когато не бях смирен, безразличен и безчувствен. Преди огорчението и разочарованието, когато надеждите не бяха празни и още имах мечти. Тя стои пред мен като един топъл, дишащ, смеещ се албум, запазила в красивите си очи черно-бели снимки на най-прекрасните мигове в живота ми.
Просто си говорим.
- Помниш ли бурята на плажа? – усмихва ми се тя сега и подхваща история, която няма как да не знам, понеже бях там с нея и заедно тичахме по наводнената улица, а тя загуби чехъла си и после пихме чай с ром.
- Бях там с теб. – казвам тихо, по-скоро на себе си от колкото на нея, но повече не я прекъсвам и я оставям да говори. Обичам гласа й, вслушвам се в него, той ме сгрява от вътре, вълнува ме и вече съм другаде, сред отминали картини, звуци, аромати...и чувства. Бях там, с нея, бях безсмъртен и можех всичко. Бях там с нея, обичах, мразех и бях жив.
- Тази песен! За какво ти напомня? – продължава тя с истинските истории от моя живот, звучащи като ненужно добър роман, в който аз съм благороден и добродетелен, преодолявам трудностите на живота и отвоювам заслуженото щастие. Или пък трагично се жертвам в името на идеалите си. Тя разказва добре и изобщо не мисля за нещата, които се случиха след това.
Защо животът не свършва там, където свършват приказките?
Смеем се малко, после подхващаме нова история и не мога да се наситя на гласа й. Вече не ми е гузно, спокоен съм. За пръв път от много време насам съм себе си и е прекрасно.
- Обичаш ли я наистина? – опитва изведнъж да ме хване неподготвен тя, но аз съм печен и се усещам бързо, отговарям с уверено „да” и тя разбира, че е изпуснала момента.
Замълчахме.
- За какво си мислиш? – попита тя и това в общи линии трябваше да значи „Разбра ли ме?”
- Бяха хубави времена.
- Не ти ли липсват понякога? На мен да...
- Дяволски много ми липсват. Жалко, че не можем да ги върнем.
- Така си е...
После двамата се усмихнахме взаимно на всички неща, които не можем да си кажем, тя въздъхна, а аз отпих от чашата си. Заслушахме се в разговорите на другите.
- Какво да правим сега? – попита тя след малко.
- Аз знам. – рекох. – Да се напием.
- Заради цигарите, нали? Още се дразниш, че пуша.
- Аха. – лъжа с готовност аз без да ми мигне окото и се ухилвам така, че може да ми преброи пломбите, ако поиска.
Истината е, че ми е гузно понеже от около три месеца повтарям на едно друго момиче, че я обичам и ми се струва дяволски нередно, че й паля цигарата, седя при нея, говоря с нея и въобще, че дойдох тук. Край нас е пълно с хора, но всички се правят, че не ни виждат, понеже са тактични. Двамата сме сами в пълна с хора стая.
И просто си говорим.
Тръпката на старата любов е заради тъгата по миналото. С нея отдавна сме само приятели, не бих казал, че я обичам, нито че ми липсва. Обаче обичам носталгията и адски ми липсват годините от преди да стана съвсем обикновен. Когато не бях смирен, безразличен и безчувствен. Преди огорчението и разочарованието, когато надеждите не бяха празни и още имах мечти. Тя стои пред мен като един топъл, дишащ, смеещ се албум, запазила в красивите си очи черно-бели снимки на най-прекрасните мигове в живота ми.
Просто си говорим.
- Помниш ли бурята на плажа? – усмихва ми се тя сега и подхваща история, която няма как да не знам, понеже бях там с нея и заедно тичахме по наводнената улица, а тя загуби чехъла си и после пихме чай с ром.
- Бях там с теб. – казвам тихо, по-скоро на себе си от колкото на нея, но повече не я прекъсвам и я оставям да говори. Обичам гласа й, вслушвам се в него, той ме сгрява от вътре, вълнува ме и вече съм другаде, сред отминали картини, звуци, аромати...и чувства. Бях там, с нея, бях безсмъртен и можех всичко. Бях там с нея, обичах, мразех и бях жив.
- Тази песен! За какво ти напомня? – продължава тя с истинските истории от моя живот, звучащи като ненужно добър роман, в който аз съм благороден и добродетелен, преодолявам трудностите на живота и отвоювам заслуженото щастие. Или пък трагично се жертвам в името на идеалите си. Тя разказва добре и изобщо не мисля за нещата, които се случиха след това.
Защо животът не свършва там, където свършват приказките?
Смеем се малко, после подхващаме нова история и не мога да се наситя на гласа й. Вече не ми е гузно, спокоен съм. За пръв път от много време насам съм себе си и е прекрасно.
- Обичаш ли я наистина? – опитва изведнъж да ме хване неподготвен тя, но аз съм печен и се усещам бързо, отговарям с уверено „да” и тя разбира, че е изпуснала момента.
Замълчахме.
- За какво си мислиш? – попита тя и това в общи линии трябваше да значи „Разбра ли ме?”
- Бяха хубави времена.
- Не ти ли липсват понякога? На мен да...
- Дяволски много ми липсват. Жалко, че не можем да ги върнем.
- Така си е...
После двамата се усмихнахме взаимно на всички неща, които не можем да си кажем, тя въздъхна, а аз отпих от чашата си. Заслушахме се в разговорите на другите.
- Какво да правим сега? – попита тя след малко.
- Аз знам. – рекох. – Да се напием.
Monday
Тайна
Шшшшт... Замълчи. По-добре е никой да не знае. Нямаш нужда да казваш на никого. Запази го само за себе си, скрий го някъде дълбоко вътре, където и ти не се сещаш да поглеждаш. Щом ще тежи на някого, нека тежи само на теб. Можеш да се справиш! Не издавай нито с поглед нито с жест какво се е случило.
И никому нито дума!
И никому нито дума!
Subscribe to:
Posts (Atom)
