Стига романтика

Техническият директор е германец. Обича да говори. Обича да обяснява с подробности своите идеи дори на хора, които не са по никакъв начин заинтересувани от тях. Може да се включи във всеки разговор с увереност, че разбира от всичко. Винаги е готов да помогне със съвет, винаги е учтив и всички го смятат за задник. Зад фасадата от достолепие и достойнство прозира манталитета на стар колонизатор, който издига себе си високо над всички останали, гледа на другите с добродушно съжаление и пренебрежение.

Пред сградата на пожарната имаше десетина души. В центъра на групичката стоеше техническият директор и в типичния за него стил обясняваше на събралите се какви промени предстоят в бъдеще. Разказваше за новата сграда, която ще бъде построена, за това колко ще е красива отвън, колко ще е модерна отвътре, колко ще е удобна за служителите, колко ще е практична в случай на авария. Рисуваше бъдещето, без да щади светлите тонове и се захласваше в собствения си глас.

Преводачът се стараеше да се придържа към тона на шефа си. Знаеше перфектен немски и – което е по-рядко в днешно време – отличен български, така че се справяше без особени затруднения. В момента той беше единственият, който слушаше внимателно тъй като наближаваше обяд и хората нетърпеливо очакваха времето, в което да се отправят към столовата. Слънцето препичаше и караше всеки да се отпусне и да се замисли за неговите си работи, за света и за живота. В дясно стоеше шефът на пожарната и нервно люпеше семки, без да опитва да прикрие отегчението си. Свит в служебното си шушлеково яке гледаше мръсно към техническия директор. Предполагам, че всички шефове на пожарни имат същото служебно яке и гледат със същия мръсен поглед, макар че не съм виждал други. Издебна една от паузите в иначе безконечната реч и като изплю шлюпките слънчоглед от устата си изстреля бързо с най-циничния глас, който някога съм чувал:

- Стига с тая романтика!

Тонът му не търпеше възражение.

И видя, че е самичък

[...]
Боне седна пред нея, взе на колене главата й, па я замилва и зацелува по челото.
- Не прави така, миличка! Съжали ме! Слушай! Само тая нива остана. Да орем, да я доорем, после почивка... До живот няма да те впрегна. Ще порасте твоята малка Галица и ще помага на Белчо. Пък ти цял ден ще си лежиш в обора и ще си преживяш. Децата ще ти носят водица с белия медник, всяка сутрин ще те чешат, ще ти давам кърмило... Ти ще се оправиш, ще оздравееш и ще заякнеш, нали, миличка? Тогава Галица и Белчо ще орат, а ти ще пасеш на слога, ще ги гледаш и ще им викаш: работете, работете – и ще им се радваш. А вечер, като пусна Галица, тя ще те ближе и ще ти вика: добър вечер, стара майко! Стани, миличка! Стани! Хайде!
Но Сивушка се не поклати, нито отвори очите си да го погледне. Тя трепереше като трескава.Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата и:
- На, слабушке, хапни си!
Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа.
Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.
Той пак се обърна към болната Сивушка.
– Стани, миличка! Стани, че мечката е в гората, ще дойде да те изяде! – почна да я плаши той.
После взе от колата вехто скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази на четири крака към бедната крава.
– Бау!... Ауу!... – приближи се той до нея.
Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.
Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.
[...]

Две към едно

Йосарян твърди, че за всяко хубаво нещо, което му кажат може да измисли две лоши. Не го знам дали наистина е способен или не, нито пък ме интересува за какво по дяволите му е да се занимава с подобно нещо.
Все пак съм съгласен, че животът предоставя такава възможност.

Миг на слабост

Един от онези дни се превърна в една от онези седмици. Ебати гадния живот. Ядове, напрежение, простотии... Лудница. Като не мога да се контролирам все ме избива на едно и също.

Снощи без малко да се обадя. Вече си представях как се напивам много, как ме прегърщаш и как ти пея тихо докато заспивам.

"...имам самооо любооов, на-на-на..."

Ха!

Днеска обаче взех, че овладях ситуацията напук на целия свят и 30 минути преди края на работния ден можах да си поема дълбоко дъх, сипах си два пръста уиски от запасите и го обърнах на екс. Пак всичко е нормално.

Нова кризисна ситуация и нов успех. До кога? Смятам да проверя.

Какво като не е късно?

Независимо по кой път поемеш, най-трудното препятствие е винаги едно и също – желанието да се върнеш. Може да е от умора, може да е от страх. Може да се съмняваш в избора си и все да ти се струва, че другите пътища са били по-добри. Може да ти се иска нещо по-различно или просто да се надяваш, че някъде съществува по-хубава реалност. Понякога е само заради мисълта, че все още не е късно.

Никога не е късно да се предадеш. Но полза от връщане до началото няма. Докато ти си същия всеки път пред теб ще е еднакъв. Няма добри и лоши – има такива, които си извървял и такива, пред които си се пречупил.

С надежда за утре

Утре денят ще е малко по-дълъг.
Утре зимата ще е почти свършила.
Утре спомените ще са по-мъгливи.
Утре смъртта ще е с един ден по-близо.

И така нататък

Да се поучиш от грешките си е не просто най-важното нещо в живота. То е практически единственото нещо, което животът ще ти позволи да постигнеш.
Другото е суета.
Поуките може да са всякакви. Че любовта насочена към теб поробва и адски тежи, ако не можеш да отвърнеш. Че едно „обичам те” не е достатъчна причина да посветиш живота си на някого, дори да знаеш, че е истина.
И така нататък.
Не мисля сериозно, че някога бих забравил, но по навик си записвам.

Бабини деветини

Студени ръце - студено сърце. Или връзката беше обратна?

Не помня, пък и вече няма значение.

Основното е да намериш кой да стопля ръцете ти. А работата на сърцето е да продължава да бие и то я върши адски успешно дори и при ниски температури...