Погрешна стратегия

Знаеш ли какво искат онези, които обичаш?

По стар народен обичай хората натрапват любовта във всичко. Чувал съм дори, че подаръците са знак на обич и любов. Това не е вярно. За да направиш хубав подарък трябва да познаваш другия, а не да го обичаш. Трябва да мислиш за него, да го наблюдаваш, да го слушаш, да се интересуваш от него, да го разбираш. Любовта е друго. Любовта е „Искам да ти направя най-прекрасния подарък на света, но не знам какъв и просто ще полудея, ако не ми кажеш какво по дяволите искаш!!!”.

Така че, ако не получиш подаръка, който си искал, това не значи, че никой не те обича, а че никой не те познава. Сам реши кое е по-хубаво. И разбира се, вината в този случай е изцяло твоя.

Например сега аз слушам тази песен, която е толкова невероятно красива и ме докосва по толкова дяволски прекрасен начин, че възнамерявам да не казвам за това на никого. С тази стратегия дали често получавам хубави подаръци, как мислите?

Вторник е...

...и съм толкова положително настроен, че целият свят може да върви по дяволите!

Orbital

Halcyon On & On

Вълшебна мелодия.
Винаги извиква картини в ума ми.
Как ги правят такива?!?

Неутрален

Умението винаги да виждаш и двете, и трите, и всичките безброй страни на монетата е дяволски побъркващо и те поставя в деликатна и незавидна ситуация. Отнема ти възможността да избираш, защото виждаш, че за всеки плюс има съответен минус. Отнема ти възможността да съдиш, защото разбираш всяка гледна точка, всеки довод, всяка позиция. Отнема ти желанието да подкрепиш някоя от страните, защото знаеш, че всички са еднакво прави и всички еднакво грешат. А те почват да те мразят. Очакват да се бориш заедно с тях, но как, като всяка кауза изглежда наполовина несправедлива? Хората приемат поведението ти като страхливост и слабохарактерност. Как така, нито Светъл, нито Тъмен, ще питат. Не можеш да обясниш. Не могат да разберат. Щом си в златната среда ставаш враг на всички от крайностите. Е, ще има разбира се и хора, които ще оценят какво правиш. Ще те приемат. Ще те подкрепят, макар да те мислят за странен. Но те ще се броят на пръсти. И понеже да си сам срещу целия свят е досадно, понякога ще ти се иска да се присъединиш към едни или към други. Няма да го направиш, понеже знаеш, че твоята позиция има и някои адски значителни преимущества.

Ще си носиш кръста, както всеки друг. От време на време можеш гордо да казваш:
„I choose neutrality. I’m a witcher.”
Но никой няма да ти обръща внимание...

Същото, но не съвсем.

Довиждане

Довиждане. Това е впрочем краят –
невъзмутим, необичайно лек.
Аз ще те виждам и това го зная –
един човек пак среща друг човек.

Довиждане. Ще потъмнее всичко.
Морето ще зашепне с тъжен глас.
Ще излетят на две страни две птички.
Една звезда ще падне в ранен час.

Но всичко пак ще светне. И изцяло.
И пак ще мами то. И ще зове.
Но няма да е бяло и не бяло,
а оцветено с всички цветове.

Морето ще престане да приказва –
то просто няма мозък и език
и птиците безцелно и напразно
ще си летят със своя птичи вик.

Те няма да обичат и да страдат,
когато скитат в синия простор.
И таз звезда, която вечер падне,
ще бъде просто гаснещ метеор.

Довиждане. Не казвам още сбогом.
Един човек пак среща друг човек.
Веднъж – като съдба и със тревога,
а друг път – като зрителен обект.

/Недялко Йорданов/

Усещане за теб

Онази сутрин се събудих с кръв по устните.

Още докато излизах от банката ме обзе предчувствие, че ще те видя. Знаех, разбира се, че е невъзможно, но усещането беше силно, почти физическо и отвън несъзнателно се огледах за теб. Досмеша ме, но чувството, че си някъде съвсем наблизо остана. Тръгнах към вкъщи и от време на време припознавах в хората ту отнесения ти поглед и красивото ти лице, ту косата, ту провлачената походка или дрехите ти. Беше забавно и дадох свобода на въображението си. Защо не? Може би нещо неочаквано се беше случило и ти си се върнала в града. Може би наистина си някъде наоколо. Например там, на пейките зад паметника. Би било хубаво да те видя там. Ще те забележа пръв, ще седна до теб без да казвам нищо и ще се насладя на изненадата ти. Ще се зарадваш както винаги и после ще попиташ „Какво правиш тук?”, а аз ще отговоря „Съдба.” и ти ще се смееш. Дори сега сякаш те чувам... А може да си излязла по магазините с онази твоя малко чалната приятелка, която всъщност доста харесвам. И всеки момент ще ме подминете по тротоара, залисани в разговор, а аз ще се пресегна и ще те докосна по рамото. Ще сподавя желанието си да те прегърна, а вместо това само ще ти намигна и ще кажа „Съдба.”

Вървях между хората и разигравах в ума си различни сцени, подритвах нападалите кафеви листа и ги оставях на вятъра. А беше ветровито честно казано и когато най-сетне се прибрах устните ми бяха още по-напукани и боляха. Естествено, че не те срещнах, та ти дори не си в града. А съдбата не съществува, има само шанс. Никаква невидима ръка, която ни води през живота към щастливия край на предварително написан сценарий, в който се случва онова, което е най-добро за всеки. Само низ от случайности, тласкащи ни насила в произволни посоки, способни в миг да променят целия ни живот, да дадат всичко или - по-често - да го отнемат.

Редът е заблуда.

Странни птици

На кой, ако не на мен? Нали и аз все ги приказвам едни такива... Пък и имам вид на човек, който може и да разбере. Малко неловко се получи накрая. Сега ми хвърляш бързи погледи и чакаш отговор. Защо стана така? Къде сбъркахме? Какво ми има? Сякаш мога да знам. Сякаш мога да те успокоя или да ти помогна. Какво да ти кажа? Случва се така в живота понякога – отделните елементи не пасват, частите са разменени. Раждаш се киви, а имаш нужда да летиш. Или пък нежна душа в тяло на граблива нощна. И не можеш нищо да направиш, очевидно е, ще си все така до самия край. Без щастие.

Просто продължавай.