Възражение

Веднъж някой ми възрази, че в една връзка било най-добре и за двамата винаги да се казва истината и да не се лъже за каквото и да било. По принцип лъжите били нещо отвратително, каза той.
- Глупости! - рекох с усмивка - Само с лъжи могат двама души да поддържат щатието си.
- Щастието им няма да е истинско!

Ами то по принцип е така в тоя живот... Щастието е винаги лъжливо, а нещастието е винаги истинско. Какво да се прави.

Е няма такава глупост!

Който е казал, че за истинската любов разстоянията са без значение, е бил глупак, страхливец и жалък идеалист! А ако смяташ че е бил прав, значи и ти си глупак, страхливец и жалък идеалист!
Уж сте големи хора, но понякога направо ме убивате!

П.П. Да, освен това няма Дядо Коледа...

Sandpaper Kisses

Виждам, че полагаш усилия, но в крайна сметка...
...it all leads to this.

За добро

Страхувам се да говоря с теб. Разговорите ни са така приятни, че неусетно се отпускам и някой ден ще взема да се самозабравя и да ти кажа всички онези неща, които решихме да не ти казвам. Не се обиждай, ако те отбягвам. За добро е.

Да беше пълно с непознати.

Понякога ми се иска да не познавам никого. Всичките ми приятели и познати да заминат за някъде и да си общуваме само с писма, в които да си пишем колко ще е хубаво, когато се върнат, но всъщност никога да не се връщат. В такива моменти се сещам за дните, прекарани в старата къща. Как всички шумове на ежедневието оставаха навън, а вътре, в стаите, тишината беше придобила плътност, грубо разкъсвана единствено от непрестанното скърцане на вратите, пода, дървеното стълбище. Мълчаливо се миех, готвех, ядях, миех съдовете, чистех. Събуждах се сам, притиснат от тази тишина и вечер пак само тя ме посрещаше. Пипнешком намирах леглото, след като угася лампата и после дълго лежах в тъмното и се вглеждах в сенките. Да живееш сам е тягостно и подтискащо, но някои хора са родени за такъв живот и предполагам, че съм един от тях. Струва ми се, че ако бях сам, щях да обръщам повече внимание на себе си, да спортувам, да уча повече, да чета, да посвещавам повече време на работата си. Да върша нещата, които сам сметна за важни. Помня първата ми година в университета, когато не запомних нито едно име и никой не смееше да ме помоли за каквото и да било. Не дължах никому нищо и беше страхотно. Но с времето разбира се подчиних на неписаните обществени закони... Аз не съм някакъв шибан бунтар. О, не, в никакъв случай. Просто понякога ми се иска да не познавам никого.

Поне!

Дюд, какво да ти кажа за брака?... То е като да си търсиш работа. Не ти се бачка, но все някога трябва да се захванеш с нещо. Оглеждаш всички оферти, преценяваш кое е най-подходящо, претегляш плюсовете и минусите и накрая избираш. Все още не ти се бачка и със сигурност ще ти липсва времето в гиманзията, когато не ти се е налагало да правиш нищо, но... Това е. Ако си лоялен тип, може да се задържиш за цял живот. С времето свикваш и ежедневието, което сам си си избрал, вече не ти е чак толкова противно. Знам, че звучи тъпо, но погледни от друга страна. Вече е очевидно, че с теб няма да постигнем нищо в този живот. Нека поне едни деца да завъдим! Белким те се справят по-добре от нас.

Знаеш ли, точно в момента бих предпочел да не ми говориш за любов.

Това, което се опитвам да кажа

Това, което се опитвам да кажа е, че болката я има независимо от теб. Тя не е въпрос на гледна точка. Не е следствие на неправилното ти отношение към живота и света. Дори да промениш себе си и начина си на мислене, тя пак ще си е тук. Няма да си отиде, ако се обградиш с позитивно настроени хора, мислиш само за хубави неща и се усмихваш повече. Нея просто я има, вградена в душата ти. Една неразривна част от живота. Можеш да откажеш да я виждаш, можеш да я отричаш, но не можеш да я накараш да изчезне. Не е по силите ти. Ти не си Бог.
Преди да продължиш напред, може би ще си по-спокоен, ако я признаеш и приемеш. По-достойно е, а и така или иначе ще е твой постоянен спътник.

ад и мъка

Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!

Неделя вечер

Топло мляко и бутерки. Майка ми ги е прегорила малко този път. Всички вече са легнали. Утре съм на работа и е крайно време и аз да заспивам, но ми се искаше малко да осмисля нещата, които се случиха последните дни. А утре пак е понеделник.

Все смятах, че това ми е проблемът. Не понеделниците. Мисленето. Преди време го правех непрекъснато. Все нищех разни случки, думи, жестове. Кой? Защо? Исках да знам всяка мисъл, всеки мотив. Спях малко. Това направо ме убиваше. Проваляше ми живота. Реших, че ще е по-здравословно, ако се откажа от този си навик. Не съм пушач, но предполагам, че щеше да ми е по-лесно да откажа цигарите. Както и да е, аз се промених. Наистина. Поне от две години живея безметежно. Без тревога за бъдещето, без въпроси, без отговори. Държа се лекомислено. Говоря много без значение какво мисля, често по въпроси, за които не знам нищо. Обръщам всичко на шега. Точно както го бях планирал!

Но не ми е по-добре. Всъщност ми се струва, че нещата се влошиха. Не трябваше да става така...

...too many lights out, but noone near here...

It was me on that road...

shit happens

Белези

Надявам се, че ти е останал някой белег. Белезите са за това, да ни напомнят, че миналото ни е било истинско.
Ако започнеш да забравяш, (може би вече се е случило) обади ми се. Ще ти разкажа нашите истории. Ще ти ги разкажа с детайли – какво казах аз, какво отвърна ти, какво си помислихме и как се почувствахме... Аз мога да говоря дълго и никога не ми омръзва. Ще прогоня всичките ти съмнения – вярвай ми, това действително се случи, ти беше там. Накрая ще си тръгнеш с усмивка, обещавам.