Животът е една игра

The Witcher

Играта е един живот!

Винаги имаш избор! Бог ти е дал това право. Никой и нищо не може да ти го отнеме. Независимо колко много ти се иска.

Всичко започва като на игра. Срещаш хора, говориш с тях, слушаш, наблюдаваш. Ако можеш се сприятеляваш, ако те нападат се отбраняваш, ако се налага убиваш. После виждаш, че всичко, което си направил е оставило следа. Даваш си сметка, че всеки твой избор е довел съответни последствия. И ставаш внимателен, обмисляш всичко, припомняш си миналото, съжаляваш за грешките, искаш да се върнеш назад, съжаляваш, съжаляваш, съжаляваш, опитваш да оправиш нещата, но не можеш, опитваш да се промениш, но не е възможно, опитваш да избягаш, да се измъкнеш от всичко това, но така не можеш да продължиш напред. За това просто следваш куестовете. Побеждаваш, но се чувстваш безсилен. Това не е твоята битка. Не си избрал краят да е такъв. Въпреки усилията ти, въпреки нечовешките способности, въпреки всички изпити отрови, въпреки всички съблазнени жени, въпреки всички трупове зад гърба ти, виждаш, че светът продължава да се променя в предначертаната посока и ти си дяволски неспособен да го спреш.

Изборът не е право. Изборът е задължение. Няма значение дали го искаш или не. Желанията нямат значение. И не става въпрос за избор между добро и зло, между правилно и грешно – това изобщо не го забелязваш. Не, имаш един правилен път и още един правилен път. И задължението да избираш. Имаш един грешен път и още един грешен път. И пак задължението да избираш. Трябва. Накрая махваш с ръка, псуваш създателя и решаваш да избереш един път, една посока, която да е твоята посока, да следваш само нея, каквото и да става. Казваш си, че в това има нещо достойно. И после откриваш, че си захвърлен в шибан лабиринт! Няма път, няма посока, луташ се като глупак, един, два, три, дните минават край теб без да знаеш какво по дяволите става и къде по дяволите отиваш. Не си ли минавал от тук и преди? Не тук искаше да стигнеш. Къде сбъркахме?!? И пак, махваш с ръка, псуваш създателя, спираш да мислиш и пускаш shuffle mode. Животът продължава да те насилва с избора, но затваряш очи и стискаш зъби. Търкаляш се напред не защото очакваш там да е твоето светло бъдеще, а защото не ти е дадена друга посока. И после идва някой ухилен "всезнайко" и ти казва спокойно: "Ти сам избра да си тук днес." Върви по дяволите, шибаняк! Избирам да ти го начукам!

Иска ми се да ви опиша колко огромна е Играта, но не мога. Ако имате любов към игрите – изиграйте я. Ако не – съжалявам, че ще я пропуснете.

Някой друг

Някой друг, много по-различен от мен, написа преди време:

Руши се светът ми изпълнен с магия.
Искам пак да съм герой от приказките -
времето да няма значение
и да виждам какво има в края му;
в хората да виждам чувствата им
и в думите им да чувам мислите им.
Искам някой пак да повярва в мен.

(По повод онази вещица от онзи филм по Холмарк, на която накрая всички дружно заявяват "ние вече не вярваме в теб" и й обръщат гръб, и тя вече не е вещица, а нашият - добрият - вече не е магьосник. Голяма драма, а? И по други поводи...)

Къде отиде, Някой друг?

Уют

Пожелавам си уют.

Уютът е всичко.

В уюта са и любовта, и парите, и здравето, и късметът. Уютът е сбъднатите желания. Уютът е крайната цел. Уютът е свободата да си себе си. Уютът е щастието.

Щастливо билетче

- Събираш първите две цифри и последните две цифри. - чувам да казва момичето на задната седалка - После от по-голямото вадиш по-малкото и трябва да се получи средната цифра.

Затърсих с пръсти из джобовете на палтото си. Така, седнал, беше трудно да си пъхна ръцете, трябваше да изпъна тялото си. Номерът беше 87267.

Къде ми е щастието, глупав билет!

Хората умират и по Коледа

Дните край коледните празници са много подходящи да си припомниш нещата, които ти липсват. С цялата еуфория и суматоха, с украсата и с глуповато-веселите филми с щастлив край по телевизията представата за перфектния живот се избистря и е много лесно да сравниш с действителността и да видиш контраста. Животът не е празник. Казват, че трябва да приемеш, че не можеш да имаш всичко, което искаш. А ако искаш само едно нещо?

По Коледа идват и най-тежките разочарования. Желанията никога не се сбъдват, но само по Коледа това ти прави силно впечатление. Истината е, че да вярваш в чудеса не е достатъчно. Истината е, че хората умират и по Коледа.

Весели празници.

д-р. Хаус

 - Не може едновременно да си добър човек и да умееш да се приспособяваш.
 - Защо?
 - Защото тогава ще плачеш заради центрофугите.
 - Или ще мразиш хората?

Последния залез

Съвсем наскоро имах възможността да се убедя за пореден път, че и любовта има нужда от повод, за да се прояви. Постави се в ситуация, в която си безпомощен, беззащитен и без сили, добави малко кръв и драматизъм и гледай какво става. Пред себе си ще видиш един човек, чиято любов и загриженост към теб е толкова видима, явна, очевидна и открита, че не може да не се стъписаш. Казваш си „По дяволите” и се чудиш какво става, но малко по малко приемаш идеята и започваш да й се наслаждаваш. Това е много по-различно от всички други ежедневни прояви на обич - леки целувки, малки подаръци и прочее - защото сега ти наистина вярваш. Несравнимо усещане. Да казваш, че си добре, да се усмихваш, да се шегуваш за своя сметка, но въпреки това човекът до теб да продължава да те гледа с очи изпълнени с недоверие, страх и тревога.
Не знам дали е за добро или за лошо, но е така. Докато си достатъчно силен за да се справяш с всичко сам, няма да видиш любовта на близките ти. Изчакай да паднеш изтощен и тогава се огледай. Не за помощ, а за любов. Ако не видиш никого – лошо за теб. Ако се сблъскаш с това, което описах по-горе – ще можеш спокойно да наблюдаваш последния си залез.

Reverse

Човек е на толкова години, на колко се чувства. Е, аз се чувствам на 55. Прeдполагам на тази възраст ти се иска единствено да те оставят на мира. Не че нямаш сили. Просто не ти се занимава.

Просто човек

Сигурно ви се е случвало. Обзема ви чувство за сила. Сякаш можете да постигнете всичко. Нищо не е невъзможно. Светът е в краката ви. Изпълнени сте с енергия, животът кипи във вас. Решени сте на всичко, нищо не може да ви спре, не се боите от нищо.
Сигурно сте забелязали, че дори в такива моменти с нищо не променяте света. Не правите нищо, с което да се приближите към щастието си. Просто изчаквате моментът да отмине. Еуфорията изчезва и всичко си е по старо му.
Дори в най-силните си моменти човек си остава... просто човек.

За Живота

Чудите се какво е Животът? Ще ви кажа.
Имам една приятелка, която е много влюбена. Имам и един приятел, който е много влюбен. И двамата са дяволски нещастни.
Ето, това е Животът.

Нямам хоби

Хобито не придава смисъл на живота. То помага безсмисленият живот да мине по-неусетно.
Ще ми се да имах хоби.

Житейска мъдрост

after laughter comes tears

На път.

Трудно е да се спи във влак, макар че тракането му е толкова приспивно. Унася те, ала очите ти стоят отворени. Гледаш през прозореца, но нощта е скрила всички форми и цветове. По гарите слаби лампи осветяват с жълта светлина навяти преспи сняг. Виждаш хора, загръщат се в дрехите си, 
пристъпват от крак на крак, духат в шепите си и въпреки  силното парно в купето усещаш студ, леко потръпваш. Поглеждаш часовника. Иска ти се да заспиш. Не искаш вече да си пристигнал. Искаш никога да не беше тръгвал.
От мястото, където някой те изпрати, до мястото, където никой няма да те посрещне. Звучи глупаво, но толкова много хора го правят...

Вчера, днес, утре.

Така ми се спи!
Снощи прекарах добре, а денят мина бавно и без да се оглежда. Сега обаче съм сам, тъмно е, студено е и вали. А утре изобщо не ме вълнува.

Сентенция

Някога някой написа: "Важна е победата на Егото над реалността."
Важна е, да. И невъзможна. Егото е преходно, реалността - вечна. Как изобщо може да говорим за...битка? За сблъсък? За надежда?
Днес аз бих казал: Победата е безумие.
Не сте съгласни? Прочетете "Пикник край пътя". Обречени сме.

Началото

Това е началото. Първите ми думи към вас. Трудно е да реша какво точно да напиша. Както всяко начало. Предупреждавам всички ви, че това място ще е част от мен. Всичко ще е истинско. Ще се постарая да го направя уютно и привлекателно, но това предстои.
Това е началото. Банално като всяко друго начало. Подтискащо е като се замислиш, че никой никога няма да постави едно "истинско" начало. Да започне нещо, което никой преди него не е започвал. Обречени сме да повтаряме тези преди нас.
Това е началото. Сигурно усещате, че не преливам от ентусиазъм. Така е защото знам, че всяко начало води след себе си край. И освен това вече знам какъв ще е краят. Не знам само кога ще е.
Тъжно, нали?