Съвсем наскоро имах възможността да се убедя за пореден път, че и любовта има нужда от повод, за да се прояви. Постави се в ситуация, в която си безпомощен, беззащитен и без сили, добави малко кръв и драматизъм и гледай какво става. Пред себе си ще видиш един човек, чиято любов и загриженост към теб е толкова видима, явна, очевидна и открита, че не може да не се стъписаш. Казваш си „По дяволите” и се чудиш какво става, но малко по малко приемаш идеята и започваш да й се наслаждаваш. Това е много по-различно от всички други ежедневни прояви на обич - леки целувки, малки подаръци и прочее - защото сега ти наистина вярваш. Несравнимо усещане. Да казваш, че си добре, да се усмихваш, да се шегуваш за своя сметка, но въпреки това човекът до теб да продължава да те гледа с очи изпълнени с недоверие, страх и тревога.
Не знам дали е за добро или за лошо, но е така. Докато си достатъчно силен за да се справяш с всичко сам, няма да видиш любовта на близките ти. Изчакай да паднеш изтощен и тогава се огледай. Не за помощ, а за любов. Ако не видиш никого – лошо за теб. Ако се сблъскаш с това, което описах по-горе – ще можеш спокойно да наблюдаваш последния си залез.
Не знам дали е за добро или за лошо, но е така. Докато си достатъчно силен за да се справяш с всичко сам, няма да видиш любовта на близките ти. Изчакай да паднеш изтощен и тогава се огледай. Не за помощ, а за любов. Ако не видиш никого – лошо за теб. Ако се сблъскаш с това, което описах по-горе – ще можеш спокойно да наблюдаваш последния си залез.
