Girls Talk Shit

Преди малко видях в битторент, че някой дръпна от мен албума на Garbage от '95 и си викам "ей, тоз е бая депресиран и тая вечер ще се направи мармалад" и някак му завидях. Щеше да е хубаво в битторент да има опция да му пратя едно съобщение, да му пиша, че много го уважавам и даже бих се напил с него или нея. 

Поне с вас мога да си споделя тази песен и заедно да се изкефим как съществуват някакви надарени хора, които могат привидно без усилие да създават изкуство и едва ли не да променят самата същност на вселената.

Girls talk shit, making no bones about it

Girls talk shit, making no bones about it

You can do what it is that you want

Without some little bitch in your ear

Камбана

Опелото беше в катедралата. Там имат голяма камбана. Като удари, душата ми завибрира. Върна ме в спомените ми от летата при баба ми. Там всеки ден биеше камбаната на църквата. Бях се научил да различавам кога бие на умряло.

Като се случи, баба ми винаги излизаше в двора и си намираше някаква работа пред къщата, към улицата. Вземе, примерно, една тясна мотика и се хване да разчиства плевелите между плочките, а аз тичам наоколо и стрелям по кокошките с лъка си. По някое време по улицата минава някоя жена и баба ми ѝ виква:

 - За кого биеше, ма?

 - За Райчо, на Добруджанката. Ей, горе срещу плодзеленчука.

Двете се разприказват. От какво е умрял човека? Как? Какъв е бил? Дошли ли са децата му за погребението или ще дойдат после за наследството? Правеше ми впечатление, че всеки беше "на някого". Поприказват, поприказват, пък жената накрая си тръгва, а баба ми се прибира обратно в къщата.

Мислех си тогава, че това е просто любопитство, но вече знам, че е било друго. Човек има нужда да знае за смъртта. Иска му се да научи повече за нея. Да я разбере някак. И може би да се подготви за нея.

Едва ли успява.

Порив за промяна

На най-добрите хора им се случват най-ужасните неща. Видял съм повече от достатъчно доказателства за това, но всеки нов пример ме разтърсва и ме изпълва с всепоглъщаща омраза към този проклет живот. Разтрепервам се и имам чувството, че ще се пръсна. Минават седмици докато успея да култивирам обичайното си горчиво примирение и приемане на несправедливостите.

Цялото ни съществуване се крепи на надеждата. Всяка сутрин избираме да отворим очи, защото се надяваме, че всичко ще е наред. Лошото няма да се случи на нас, понеже ние сме добри. Надеждата е безумна, но я оправдаваме с какви ли не тъпотии за карма, грижовни божества, морална вселена... Как се живее, когато тази надежда бъде опровергавана категорично отново и отново, и отново?

Искам да променя нещо. Всичко искам да променя. Но понеже нямам уменията нито знанията да сътворя нещо по-добро, поривът ми за действие избива единствено в агресия и желание за разруха. Бих разрушил този скапан свят. Бих го запалил и бих гледал как гори. Това е ад. Това е безкрайно страдание. Щастието съществува само за да направи нещастието възможно и да подхрани силата му.

Дишам дълбоко. Мисля за други неща. Помага, но не съвсем.

Обаче свършва

Не исках годината да свършва. Не още. Имам изтеглени филми, които останаха неизгледани. Имам купени книги, които останаха непрочетени. Щях да помагам на дъщеря си по математика и да уча другата да пише красиво.

Едно от проклятията на живота е, че нещата, които не сме свършили са винаги безкрайно повече от нещата, които сме свършили. Е, предполагам, че трябва да свикнем с това, както свикваме с всички други гадости, неразривно свързани с живеенето.

Причината за тези ми размисли е, че тази година достигнах своята зона на комфорт. Чували сте теорията, че всеки трябва да се стреми да напусне своята зона на комфорт, за да се развива, нали? Аз, разбира се, съм на различно мнение. Прекарах 39 години мъчейки се да открия своята такава и знаете ли какво? Уютно ми е в нея и бих направил всичко по силите си за да остана в нея колкото мога по-дълго. Знам, че някой ден Животът ще я разруши и ще ме принуди да я напусна, но доколкото зависи от мен този ден ще е много, много далеч в бъдещето.

Извън зоната на комфорт било израстването. Да. Знаете ли кое също е извън нея? Депресията, изтощението, безсънието, отчуждението и косопадът. Вечният стремеж към развитие е за тези, които не знаят какво искат от живота. За тези, които нямат изградена ясна представа за щастие.

Аз имам. Щастието е... това сега. И ми се иска да не свършва.

Неописуем ужас

 В една неделя, както много други недели, децата бяха при родителите ми, а жена ми работеше в съседната стая. Бях прекарал цялата сутрин в четене и тъкмо приключих книгата, когато усетих, че нещо с Вселената не е наред. Тишината в апартамента придоби плътност и полегна по мебелите, слънчевите лъчи, които влизаха през прозореца станаха студени на пипане, цветята в саксиите на перваза изведнъж спряха да растат и една и съща секунда се повтори няколко пъти. 

Връхлетя ме мисълта, че така празен ще бъде Животът, когато децата порастнат и вече не живеят у дома и мислено взех решение да намеря нещо, с което да го запълня, но вътрешно знаех, че няма да успея.

Малко по-късно всичко си дойде на мястото, но споменът за изпитания неописуем ужас се връщаше в някои нощи месеци наред.

Понеже съм татко

 Рано сутринта на първия учебен ден цялото семейство вървим към училището. Малката ми дъщеря ме държи за ръката. Като я гледам, струва ми се прекалено малка. Струва ми се, че не е готова. Обаче я водя.

Използвам времето докато вървим да ѝ натяквам някакви неща, които съм ѝ казвал десетки пъти. Все досаждам на децата с наставления и поуки. Питам я дали си знае адреса и тя го казва. Вместо "квартал" казва "улица", но все тая. Хваля я, че го знае.. Питам я какво трябва да прави, ако се изгуби.

 - Аааааа.... - не се сеща в началото, но после казва - Стоя на едно място и чакам да ме намериш.

Пак я хваля, че знае. След малко тя ме пита:

 - Ами ти, ако се загубиш, какво трябва да правиш?

 - Аз не се губя. Нали съм татко. - сам трябва да се намирам, мисля си, нямам кого да чакам, но тези неща не ги изричам на глас, разбира се.

Тя завърта театрално очи, но се усмихва, явно развеселена от отговора ми. Виждам я, че после продължава да разсъждава по темата. Когато се замисли за нещо, устните ѝ мърдат, сякаш си говори сама. 

В двора на училището откриваме учителката ѝ. Представям я, тя подава цветето, но е забила поглед в земята. Влиза в строя с новите си съученици, а аз и майка ѝ се дръпваме назад и след миг вече не я виждам зад тълпата от хора.

После чакаме. Не съм разтревожен за нея, просто ми липсва. Липсва ми да ме държи за ръката. Два часа по-късно вече вървим обратно към вкъщи, аз нося пълната с учебници раница и слушам как разказва на майка си какво е ставало в класната стая.

И много внимавам да не се изгубя. Нали съм татко.

Резултати

Понякога бедите са резултат от собствените ни липса на умения, липса на знания, липса на предпазливост, или надменна увереност, че вселената ни е длъжна и някой друг ще се погрижи за нашето благополучие.

Друг път нещастието идва просто защото животът е отвратителен, а ние сме безсилни да направим каквото и да е.