Tuesday

Осъзнаване на смъртта

Малко преди да навърши пет дъщеря ми ме пита за смъртта. Първо започна с "мен кой ме е родил?", после мама кой я е родил, после баба кой я е родил, и като стигнахме до пра-баба кой я е родил пита:
 - А тя къде е?
 - Починала е - казвам аз.
 - Умряла?!? - пита тя невярващо.
 - Да. - казвам аз - Но това е било много, много отдавна.
 - Умряла на пода?!? - продължава да се чуди тя. Очите й са ококорени до невъзможност.
 - Не на пода - отвръщам аз и хем малко ме досмешава, хем почвам да се чудя накъде да насоча разговора. - Тя е била много, много, много възрастна. Това е било толкова отдавна, че дори аз не съм я виждал, защото още не съм бил роден.

Това изглежда я задоволи като отговор, защото не продължи с въпросите.

В един любим филм един от главните герои се пита защо не помним мига, в който за пръв път сме научили за смъртта. Това знание би трябвало да е разтърсващо, да променя представата ни за живота из основи, да променя всичко. А изглежда, че никой не си го спомня. Сякаш е нещо незначително.

Вечерта на същия ден я приспивах с история. Не обича приказките. Иска да й разказвам истории, които аз измислям. Получават се адски глупави, но тя настоява да съчинявам нова всяка вечер. Лежим в тъмното, аз разказвам някаква измислица и изведнъж тя ме пита:
 - А татко ти ще умреш ли?
 - Да.

Не се замислих преди да отговоря. Не мислех, че е кой знае какво. Помня, че като дете ми беше лесно да приема смъртта като нещо естествено и неизбежно, за което не си струва да се мисли. Наистина смятах, че това е присъщо за всички деца.

Дъщеря ми обаче се разхлипа в тъмното. Каза "не искам да умираш" и гласът й трепереше. Чакай малко, тръгнах да я успокоявам аз, няма за какво да плачеш, но тя се разплака. Прегърнах я и казах:
 - Стига, стига. Добре. Няма да умирам.
 - Тогава защо ми казваш такава лоша лъжа? - гласът й излизаше на пресекулки, осъдителен.
 - Извинявай, няма да умирам. Чуваш ли? Няма.

Малко се успокоява и след известно мълчание пита загрижено:
 - Само майките ли умират?
 - Не. - вече съм си взел поука. - И майките не умират. Само пра- пра-бабите.

Пак мълчим.
 - Ами хайде довърши историята, де!

Захващам се да съчиня края на историята си. Може да се получават адски глупави, но поне в тях никой не умира.

Човек срещу природа

Това, което отличава човека от животното, е неговата способност да се противопостави на природата.

Изправяме се срещу нашата, човешка природа и побеждаваме. Отказваме да се подчиняваме на инстинктите си. Вместо това следваме измислени от нас абстрактни ценности, които наричаме морал.

Инстинктите ни подтикват да се възползваме от по-слабите, но моралът ни казва, че е грешно. Инстинктите ни подтикват да бягаме от опасностите, но моралът ни кара да се борим за каузите си.

При всичките си достойнства, моралът не успява да даде смисъл на живота. Моралът оставя живота безсмислен.

Единствената причина да живеем е, че ние все пак сме животни. Все пак имаме останали инстинкти, които понякога поемат контрол над нас. И най-силният от всички е инстинктът ни за живот.

Това е, което ни държи. Заради това се боим от смъртта. Заради това искаме да се размножаваме. Живеем, защото така ни казват инстинктите.

Понякога обаче, в ежедневния, непрекъснат сблъсък на морал и инстинкти, на човек и природа, измислените от нас абстрактни ценности влизат в рязко противоречие с инстинкта ни за живот. 

И понякога, тези ценности побеждават.

Довършете фразата

Ъмм... Свърши?

Wednesday

Най-трудното нещо на света

Родителите ми наскоро посетиха Димитровград. Майка ми ми прати снимка пред музея на "поетът с ватенката".


Зачетох се в стиховете, а после и в биографията му...

Защо е толкова трудно да се живее? Да се живее би трябвало да е най-лесното нещо на света. От всички неща, това би трябвало да го можем най-добре.

А то какво? Всъщност никой не знае как точно се прави, и се чудим, и се мъчим...

И много от нас не успяват.

Thursday

California

Friday

Мерки и теглилки

В социалните мрежи често се завърта една картинка, която напомня, че всеки има своя истина.



Истината може и да е субективна... Реалността обаче не е. 

Моля ви, не го забравяйте. Реалността не зависи от гледната точка, убежденията, вярванията, миналия ни опит. Тя може да бъде измерена, сравнена, пресметната. Личността няма никакво значение.

Начинът да разбираме света около нас не е като се съгласяваме с всеки и приемаме, че всички сме еднакво прави. (Нито като сочим с пръстче и викаме силно.)

Вместо това можем да измерим, да сравним, да пресметнем. Само така ще получим еднозначни отговори, на които да се опрем без да се страхуваме, че ще ни подведат.


Thursday

В търсене на по-добър живот

[...]— Бе то все човеци ги правим, а после очите им не можем да видим — каза дядо Ради, по прякор Паднигашко. — С трън да замахнеш из село, млад човек няма да закачиш. Дойде миналото лято по-големият с жена си. Не бяхме се виждали три години ни с тях, ни с внуците. Синът ще се сети чат-пат да прати хабер, ама тя, снахата, хич не ни керти. Сърба ракия и пафка цигари като гювендия, пък едни дивотии плещи, да те е срам да я слушаш. Рекохме си с бабата, на̀, сетили се за нас, а пък те, от дума на дума, взеха да ми врънкат да продам половината от двора и да им дам паричките. Място за виличка искали да си купят. По-рано бях им дал три каймета кола да си купят, а сега за виличка ме врънкат. Умря Марко, думам. И на брат ти нищичко няма да дам, дорде съм жив, защото и той не се е веснал от години. Без нас, думам, се жените, без нас раждате и кръщавате, без нас ще си правите вили. Ти не мислиш за нас, казват, на години си вече, а ние отсега нататък ще живеем. Анджак де, думам им, щото съм на години, затуй трябва да имам и къща, и двор, и някоя пара за черни дни, та кога падна, да има кой да ме погледне. Изпратих ги с една торба картофи и толкоз.
— Пангаровите не дойдоха да погребат баща си — обади се някой от същата маса. — Двама сина и две дъщери, та един не дойде да хвърли шепа пръст на гроба му. Тоз не получил навреме телеграмата, онзи бил в командировка… А кога трябваше да делят къщата и двора, всички пристигнаха наведнъж. Изпокараха се, дорде поделят и последната керемида…[...]