Monday

10

Обмислях да прехръвля блога на собствен домейн и да сменя визията му с нещо по-модерно и функционално. Блогспот отдавна ме дразни с бъговете си. Но ми домиля. Десет години са много време и сякаш всичко се е променило. Нека поне блогът ми да си остане същия. С мекото сиво и оранжевото.

Животът ми днес е съвсем различен. Случва се да се чудя как стигнах до тук. Нали уж можех много повече. Защо животът ми стана такъв? Тогава поглеждам какво съм писал месец след месец в този мой дневник и разбирам, че животът ми е такъв, какъвто си избрах да бъде. Разбирам също и мотивите, заради които избрах точно този живот. Това разбиране потушава гнева и ми връща спокойствието. Връща ми самочувствието и себеуважението. Не съм се провалил. Напротив. Успял съм.

Критериите, по които днес оценявам живота са съвсем различни. Това е причината за объркването. То няма как да бъде иначе. Все пак са минали десет години.

Бих казал, че без блога си нямаше да имам това разбиране. Десет години са много време. Достатъчно, че да забравя дори онези моменти, които смятах за изключителни и за които казвах, че няма да забравя никога. Забравих много. Не всичко, но все пак много. А колкото повече забравяме, толкова повече се променяме. Добре, че си водих записки.

Няма как да ми липсват нещата, които не помня, нали? Само че, фактът, че нищо не ми липсва, сам по себе си създава липса. Дяволска работа.

Годишнините традиционно са повод за преосмисляне. Аз май не съм спирал да преосмислям през последните десет години... Но конкретно през последната си задавам въпроси като "Кои са истински важните неща?" и "Колко точно си заслужава да пожертваш за да постигнеш целта си?" Хубави въпроси са. Искам и вие да си ги задавате. Постоянно. Не ми пука какви отговори ще си измислите. Само си задавайте въпросите.

Аз този път нямам нищо за казване. Не съм си приготвил някаква тъжна поука за края. Ще оставя Животът сам да ви натъжи. Сигурен съм, че няма да ме разочарова.

До скоро.



Недотам социални животни

Знаем, че хората са социални животни. Имаме нужда от другите. Имаме нужда от одобрението на другите. Търсим близост, споделеност, разбиране. Самотата буквално убива.

В същото време се оказва, че да заговориш непознат без причина е трудно. (А уж комуникацията би трябвало да е най-естественото нещо изобщо.) Тълпите те потискат. В чужда компания се чувстваш неудобно, неловко, притеснително - както искаш го наречи - и ти се иска да се махнеш далеч от тях.

Скапана природа.

Предполагам, че дълго време хората са живеели в малки общности, в които всеки е познавал всички останали. Непознатите са принадлежали на други общности и щом се срещнат се е налагало да се убиват за територия, храна или нещо друго. Това е продължило толкова дълго, че и днес, при интеракция с непознат, подсъзнанието ни нашепва да сме предпазливи.

Напълно основателно, между другото. Повечето хора не струват.

Thursday

Съвет

Може да ви прозвучи като самохвалство, но като гимназист наистина имах много стройна, добре издържана във всяко отношение философия за живота. Бях наясно с ценностите си, разграничавах правилно от грешно и - което е може би по-важното - грешното изобщо не ме изкушаваше.

Мислех, че времето ще затвърждава убежденията ми. Мислех, че с времето ще ставам все по-непоколебим. Мислех, че натрупаните знания и опит ще ме направят по-мъдър и по-силен.

После всичко отиде по дяволите.

Съветът ми към онези, които са още в началото, е: трябва всеки ден от живота си да се преоткриваш и да доказваш пред себе си кой си и за какво се бориш. Времето не ти предлага никаква защита от изгубване. Само прави лабиринтите по-сложни.

Tuesday

Светът става все по-хубаво място за живеене.

Налага се впечатлението, че светът отива по дяволите. Но така ли е наистина? (Не, че ме е грижа.) Според Бил Гейтс отговорът е категорично "не" и съветва да гледаме отвъд злободневните заглавия и да откриваме тенденциите.

В една своя скорошна публикация той твърди, че светът става все по-хубаво място за живеене. После доказва твърдението си с числа. Няма как да спорим с числата и не ни остава друг избор, освен да признаем, че е вярно.

Новината е донякъде добра. Но докато светът става все по-хубав, хората си остават все така нещастни. Защото двете неща не са свързани. Дори да направим светът съвършен - каквото и да означава това - пак няма да сме щастливи.

Тогава защо изобщо се опитваме?

 

Wednesday

Solaar Pleure


Monday

Страхове и други комплекси

Престанах да досаждам. Това, че искам да видя някого, не значи, че и той иска да ме види.

Страхът, че се натрапвам, дълго време имаше определяща роля в отношенията ми с околните. Чак в университета си дадох сметка, че заради този ми страх другите ме намират за високомерен. Положих усилия да се променя и се научих аз да правя първата стъпка, а после се научих и да настоявам.

Между другото, сега виждам същото нещо при голямата ми дъщеря. Криво й е, че другите деца не я викат да играе с тях. Не чакай да те повикат, съветвам я аз, просто отиди и се включи в играта. Но знам, че не е толкова просто и не я притискам. Не е нужно всички да са ти приятели, казвам накрая, ще се научиш да ти е хубаво и сама.

Както и да е.

Мисълта ми е, че това с правенето на първата стъпка е хубаво, ама до едно време. После си става чисто досаждане. И изглежда напоследък се бях поувлякъл. Но вече не.

Пак съм си доброто, старо, интровертно аз, което звъни само веднъж.

Friday

И ни влече, няма как.

Някога не харесвах TV1000, защото даваха само стари филми.

Сега харесвам TV1000, защото дават само стари филми.

И така...