Wednesday

Аксиома първа

Нямам ясен спомен, но май за пръв път чух за аксими в час по алгебра в осми клас. Аксиомата е нещо, което приемаме за вярно и можем да използваме без да е нужно да го доказваме. Не ги харесвах тогава, не ги харесвам и сега.

Неотдавна вокалистът на Линкин Парк сложи край на живота си. Коментарите по темата бяха колоритни, но всички си приличаха по едно - осъждаха постъпката като нещо изначално погрешно. Такава е аксиомата.

Дразня се, че не мога да намеря доказателство.

Thursday

Малко по малко се превръщаме в минало

Вечерта излязохме с жена ми да се разходим. Минахме през центъра, хапнахме бургери, кипихме си сладолед, пихме по нещо алкохолно на плажа, послушахме музика и се прибрахме много преди полунощ, нетърпеливи да спим.

Старая се да излизаме така поне веднъж седмично - с приятели или само двамата. Без да мислим за работата, грижите за децата, липсата на време и липсата на пари. Много е изкушаващо да се потопиш изцяло в проблемите и да спреш да се забавляваш с оправданието, че имаш да правиш по-важни неща, но аз знам, че липсата на забавления обезценява живота, кара те да искаш да свърши и те вкарва в много опасен омагьосан кръг.

През летните вечери централната част на града и крайбрежните алеи са пълни с хора. Винаги е било така. Тази събота, докато с жена ми се разхождахме, ми хрумна, че не сме срещнали нито един познат. Като гимназист беше невъзможно да изляза и да не видя поне няколко човека, с които се знам по физиономия.

А сега - никой.

Усетих се чужд и излишен. Това все още си е моят град, но явно не е моето време. Изглежда, то, времето, ни отнася все по-далеч от настоящето и все по-близо до миналото, докато накрая се слеем с него.

Хубавото е, че тази мисъл не ме смути. Аз си имам семейство. Съвсем не възразявам светът да продължи без мен. И без това отива по дяволите.

Friday

Всички дни са лоши


Не трябва ли?

Редуваха се приливи и отливи,
и пълнолуния изпълваха очите ми,
а празнодумия изпълваха живота ми.
Пресъхнаха сълзите ми.

Запяхме нови летни хитове
и после бързо ги забравихме,
и спряхме да четеме стихове,
и вече не мечтаехме.

И всичко вече ми е все едно.
За нищо вече не тъгувам
и нищо не желая, но...
Не трябва ли да спра да те сънувам?



Monday

Във всяка премълчана дума


Caribiana пак споделя поезията си.

Thursday

Големият демотиватор

Това се случи преди две години. Едно момиче започна работа във фирмата, в която тогава работех.

Дойде усмихната и преливаща от ентусиазъм. Беше й първата работа след университета. Първата истинска работа. И тя беше готова да дава всичко от себе си. Да даде воля на творческата си същност. Да докаже на всички какво знае и може. Да покорява върхове и да сбъдва мечтите си.

Седяхме бюро до бюро. Ден след ден ненатрапчиво, но редовно, аз ѝ разкривах колко безсмислена е работата, която върши. Как всичките ѝ усилия са безрезултатни. Как опитите ѝ да промени нещо са обречени на провал. Как пропилява живота си зад това бюро и неусетно се превръща във всичко онова, което е ненавиждала в другите.

След осем месеца напусна.

Знаете ли кое е най-интересното. Всичко което ѝ казах, беше вярно. Не аз я демотивирах, а живота.

Monday

Благородни лъжи

На път към работа срещам една възрастна жена. Познавала се е с баба ми. Спира ме да ме пита как съм, пита как са родителите ми, казва ми, че е добре и всичко е наред, пожелаваме си всичко хубаво и си продължаваме по пътя.

Изпитвам ужасно неудобство от този кратък разговор, защото случайно знам, че няколко дни по-рано синът й е починал. Той живееше в друг град. Сестра му, жена му и роднините на жена му решили, да не й казват. Не я извикали на погребението. Ако го търсела по телефона, щели да й казват, че е в чужбина.

Струва ми се отвратително.

И ми напомня колко много хора има, които сами доброволно избират да игнорират истината, просто за да могат да си живеят на спокойствие в заблудата, че "всичко е наред". Не бъдете от тях.