Thursday

Вероятности

Жена ми се обади да каже, че е спечелила петдесет лева от лотарията. Страхотно.

От време на време й напомням, че не бива да се прехласва прекалено много по тези игри, но като цяло проявявам разбиране. Не споделям популярната напоследък неприязън към лотарията. Всеки има нужда от надежда понякога.

Да си купиш билетче на практика е същото като да запалиш свещ в църквата. Само дето при билетчетата вероятността чудото да се случи е по-голяма.

Wednesday

Повече от хиляда думи

Някои неща са по-депресиращи от други.

Monday

Няма кой


На трийсет и две и още чакаш някой да те намери. Не разбра ли, че няма кой? Всички сме изгубени.



Friday

По следите на слънцето

Thursday

Неблагодарен съм

Една сутрин гледах репортаж за поредния инцидент на пътя. Тъкмо си бях направил чай от мента. Седмицата ми беше доста скапана, не можех да спя добре, а бях чувал, че чаят от мента успокоява нервите. И така, детето при майка ми, жена ми в болница, а аз седях вкъщи и гледах репортаж за поредния пътен инцидент.

"Благодаря на Бога, че успяхме да измъкнем жената навреме." - каза един от замесените в случая.

Не я разбирам тази благодарност. Няма логика в нея. А изглежда всички се радват, че животът им е само толкова скапан, а не малко повече. Сякаш не могат да си представят свят, в който просто всичко е наред.

Аз мога.

Вместо да си доволен, че лошото не е по-лошо, редно е да пожелаеш доброто. Да тъгуваш за него. Редно е да си гневен, да мразиш даденото състояние, да пожелаеш промяна и тези емоции да се превърнат в движещата сила, която да случи промяната. Гибелен гняв, достоен да бъде възпят от Музата.

Аз съм неблагодарен. Заради всичко, което животът може да бъде, а не е. Заради целият му неосъществен потенциал. И, ако някой иска да чуе от мен, че животът е хубав, ще трябва първо наистина да го направи такъв.

Friday

По-добрата история

Все се срещаме през септември. Не че има някаква специална причина... Просто така се случва. Може би защото е далеч от рожденни дни, Нова Година и други подобни и няма опасност да се изкушим да си правим подаръци, които после да се чудим как да обясняваме от кого са и за какво са. А и септември сякаш е най-подходящ за едни такива никакви настроения и подобни срещи изглеждат съвсем в реда на нещата.

Не обичам да бързам, затова тръгвам навреме. Вървя по слънчевата страна на булеварда, но слабото слънце не може да ме стопли. Заради студения вятър е. Пристигам на мястото точно в уговорения час и след няколко минути тя се появява.

 - Здравей! - прегръща ме. Оставя ме аз да реша къде ще ходим и какво ще правим. Разговорът върви леко.

За мен тези срещи са за да се уверя, че при нея всичко е наред. Че се справя. Че няма нужда от помощ. Моята помощ, примерно, но не само. Проверявам как е, просто за да съм спокоен.

Нямам представа тя какво очаква от тези срещи, затова я питам.

 - Иначе започвам да се тревожа за теб. Като се видим, като видя, че си си все същия, че не си се променил... После знам, че всичко ще е наред.

Часовете минават неусетно, стъмва се, дори на закрито е хладно. Седим един срещу друг разделени от масата, обгърнали чашите си с пръсти. Разказваме, смеем се, показваме си снимки.

 - Защо лъжеш, когато пишеш? Защо пишеш за неща, които никога не са се случили? А ги описваш така, сякаш са истина - пита тя.

 - Просто си измислям.

Пиша историята такава, каквато е могла да бъде, не такава, каквато е. Тази история винаги е по-вълнуваща, по-трогателна, по-романтична, по-мистична, от колкото истинската. В тази история няма значение, че не се срещаме все през септември. Дори няма значение, че изобщо не се срещаме.

Monday

До самия край

взето от Дияна

Той я познава
от не знам колко години
и си помисли тогава
още при първия поглед
и краткото ръкостискане
„Приятно ми е”
че по-хубаво нещо не е виждал
и начинът по който се дразни
на шегите му неуместни, често жестоки
и изкарва най-лошото от нея-
това й е най-силната поезия
и колкото и рядко тя да го прегръща
той не я поглежда а задържа дъха си
защото ако я вдиша или се взре в очите й
макар за секунда ще трябва
да не я пусне
И винаги бе наблизо не прекалено
но достатъчно поне един път в годината
да я вижда и това му стига
И никога няма да й каже че я сънува
и му се иска да я вдигне
и завърти за да чуе смеха й
и да я погали от вътрешната
страна на дланта
и да й направи сутрешно кафе
и да я попита как го пие
и да проследи с пръст очертанията
на скулите й и да види отблизо
от пет сантиметра да кажем
присмехулните й тъмни очи
да усети острите й лакти
и да може да й обясни защо е такъв
а не инакъв и че не е лош и груб всъщност
или пък е но с нея може да е добър би могъл
да и щедър а не саркастичен
и нараняващ хората
Но това няма да се случи
защото той никога няма да й каже
нищо от това
и тя никога няма да разбере
за тази негова свещена тайна
която той пази така ревниво
дори от себе си
И така до самия край