Tuesday

Налага се

Понякога си представям как нещата се подреждат точно както трябва да бъдат. Ама наистина. Не просто да... падат на произволни места, а аз да се нагаждам към ситуацията и после всички да казват "ето, видя ли, всичко се разви добре." Нищо не се е развило добре - аз се развих. Изкривих се от развиване докато успея да пасна в поредната извратена ситуация.

Есен е, вали дъжд. Има локви. Като погледнеш локвата не си казваш "я, виж как тази дупка е с точно същата форма като на водата, двете си пасват перфектно". Ясно ти е, че формата на дупката е съвсем произволна, а на водата й се е наложило да се напасне.

Ей такава дупка е Животът. А ние - с всичките си чувства и съмнения - се мъчим да се напаснем, само че не сме вода, а буци пръст, отчупваме парчета от себе си, променяме се, смачкваме се и се натъпкваме вътре, докато заемем правилната форма.

Не е защото искаме. Налага ни се.

Saturday

Направо необичайно.

Днес денят мина добре и се чувствах добре чак до вечерта, когато настроението ми изведнъж се скапа и ме обзе онова чувство на отвращение към всичко. Случва ми се понякога, без конкретна причина.

Ако не беше се случило днес, едва ли щях да седна да пиша. Ноември е, навършва се поредната годишнина от създаването на блога ми, но сякаш нямам какво да кажа. Все едно всичко ми е ясно.

Нямам с какво да се похваля от изминалата година. Може би с факта, че с жена ми все още не сме се разделили. В днешно време това си е направо необичайно.

Иначе всичко останало като цяло е по-скоро разочароващо... Както се казва, "всичко е нормално". И няма за какво да се тревожим. Няма от какво да се боим.

Нали сме свикнали да е така?





Tuesday

Моят съвет е да рискувате

Жена ми ми писа в месинджър, че наша приятелка е родила и всичко е наред с нея и детето. По-добре късно, от колкото съвсем късно, мисля си аз, докато разглеждам снимки на новороденото.

Имаме много познати и приятели на нашата възраст, които все още нямат и не планират скоро да имат деца. Питам се как успяват все още да се чувстват млади...

Неотдавна питах една от колежките ми защо е сама. Двамата с нея открихме, че обичаме да се чудим за живота и т.н, и често прекарваме обедните почивки в подобни разговори. Въпросът ми за семейния й статус не беше неуместен и тя нямаше нищо против да ми сподели.

Изброи различни причини, нещо средно между малшанс и "аз и сама съм си добре", а накрая завърши с нещо в смисъл, че просто още не е срещнала правилния човек.

Отвърнах, че разбирам.

Това, което не й казах, е, че, според мен, наоколо е пълно с правилни хора. Те са навсякъде около нас, но е избрала да не ги вижда. Не иска да опознае никого, нито допуска някой да я опознае. Седи си затворена в черупката си и се надява на Случайността да я постави в ситуация, в която, въпреки нейното желание или без да го осъзнава, ще се разкрие пред някого. И изведнъж чудото ще се случи.

Трябва да сте по-смели за тези неща. Важните неща. (Защото с кого ще създадеш семейство е нещо важно.) Не мисля, че Случайността, Съдбата, Кармата, Бог са достатъчно компетентни да взимат подобни решения вместо вас. Дори напротив, в редица случаи са доказали, че на тях не може да се разчита.

Моят съвет е да рискувате. Нямате много за губене. Животът е скапан така или иначе.

Monday

Наясно с причините

Along those lines, marriage isn’t an escape from loneliness. It is a difficult road and if you are in it for the wrong reasons, your lives will be horrible. If you’re that needy, get a dog. In the seven to thirteen years that you would have become tired of your partner you married for the wrong reasons, the dog will die of natural causes and you can just get a new one without alimony or lawyer fees.

У дома

Разходката до столицата се оказа добра идея. Пътят мина леко и неусетно, Sister Bliss беше супер, а и все пак това си бяха 2 дни без децата.

Да, едни от хубавите моменти като родител са когато правиш нещо без децата - да отидеш на плаж, да отидеш на почивка, да ги оставиш при родителите си, да ги пратиш на лагер...

Както и да е. Тръгнах да казвам, че в София се видяхме с приятели, които не бяхме виждали от години и беше много приятно. Те, макар че живеят в София, също отдавна не се бяха виждали помежду си. Ние станахме повод за събиране и всеки имаше много за разказване.

Впечатли ме колко активен начин на живот водят. Te, разбира се, нямат деца и не планират да имат скоро (особено след нещата, които с жена ми им разказахме). Всеки момент, в който не са на работа, са някъде другаде и правят нещо друго. Спортуват, тренират, танцуват, пътуват, излизат, посещават представления, постановки, заведения, клубове... Попитах едно от момчетата:

 - Ти въобще стоиш ли си вкъщи?
 - Не, само колкото да спя.
 - Толкова ли ти е неприятно у вас?
Той се засмя.
 - Какво да правя у нас?
 - Ами, нали знаеш - нищо.

Пътят обратно трае малко повече от 6 часа с автобус. Мислех си, че е важно да можеш да си стоиш вкъщи и да не правиш нищо. И ми се струваше, че, ако не ти е приятно да си седиш вкъщи и да не правиш нищо, най-вероятно имаш нужда от помощ. От обич, може би. От мир.

Подобни мисли бяха може би малко лицемерни, след като бях избягал чак до София, само и само да не съм вкъщи. Но всъщност се радвах, че се прибирам.

Friday

Je sais pas


Monday

Ако желаеш нещо много силно...

Темата за смъртта продължава живо да вълнува голямата ми дъщеря. Често ме пита за нея, прави планове в какъв ред ще умрем, измисля си причини, с които да я оправдае. Веднъж се разплака преди лягане, защо си спомнила, че майката на Хензел и Гретел е починала.

Междувременно, жена ми реши, че трябва да кръстим децата и аз се съгласих. Майка й беше много доволна. Качи цял куп снимки на голите ми деца в интернет.

В деня преди кръщенето четоха на голямата някаква книжка, обясняваща смисъла му. В параклиса свещенникът също се постара да й обясни какво и защо се прави.

На следващия ден, докато й сресвах косата, тя каза:
 - Много искам да умра.
 - Защо? - попитах аз.
 - Защото в рая е по-хубаво.

Умницата ми тя. Трябваше да я кръстим като беше на годинка. До сега щеше всичко да е забравила.