Wednesday

Виноват

Веднъж стана така, че приключих с работата си цял час по-рано. Не че нямаше нищо за правене, но изведнъж изпитах непреодолимо нежелание да работя.

В такива случаи винаги бързо тръгвам към вкъщи - за да помогна на жена ми, да прекарам малко време с децата, да свърша някои отдавна отлагани домашни задачи.

Този път не си тръгнах. Останах си в офиса, сам. Мислех си за разни неща. Лични неща. Не на жена ми, не на децата ми. Само мои.

Издържах тридесет минути преди чувството за срам да надделее. Срам от това, че се крия в офиса като страхливец.

И пак забързах към вкъщи.

Have never done as I've been told


Monday

С други думи

Значи за теб изминалата година е била динамична, изпълнена с предизвикателства и много научени уроци, и дори те е променила? Какво съвпадение. За мен също. Но май не тълкуваме думите еднакво. Нека обясня.

За мен изминалата година беше изтощителна. Физически и психически. Стрес, напрежение...и болести. Налагаше се да хвърлям толкова усилия в търсене на изход от безизходни положения, че не можах да правя почти нищо друго. Уроците бяха резултат от категорични и непоправими провали. И - както винаги в живота - додоха твърде късно, когато бяха вече безполезни.

Огорчението и разочарованието от мен самия преля и се прехвърли на всичко останало. Плаша се като виждам колко съм ядосан на целия свят и как не успявам да се контролирам. Все по-често и все по-силно ядът ми се излива от мен без да съм му позволил. Често насочен към най-близките ми.

Повече се харесвах, когато бях просто тъжен.

И аз, като всички, се надявам 2017-та да е по-добра. Но не виждам причина да бъде. Няма нещо, на което да спра погледа си и да кажа: "Ето, това ще донесе положителната промяна."

Няма.

Wednesday

Тъжен интернет

Интернет е пълен с много, много тъжни места. Сборни пунктове за тъжните хора, където да могат да споделят онова, което никой друг не иска да чуе. Без обществото да налага своята "позитивна цензура".

В личната мъка няма нищо позитивно. Няма "това ще те направи по-силен". Няма "всеки край е начало". Няма "всичко ще бъде наред".

Има само мъка.

Понякога аз ги търся, понякога сами ме намират.

Sunday

Този блог все още го има

Слънчев ден. Първият от дълго време.

Обядвах нещо на крак, но вместо да се прибера в офиса, седнах на една от пейките в градинката. Сам. Отказах се да каня колегите да обядваме заедно. В началото ми стана малко обидно, че все отказват, докато не се сетих, че за тях съм "шеф" и всъщност е съвсем нормално да странят от компанията ми.

Слънцето напича и чак ми се иска да вдишам от светлината. Като прочета някой фентъзи епос, после все се размечтавам, че такива светове действително съществуват все някъде...

Така и не можах да реша какъв е правилният начин да се мечтае. Ако мечтаеш за невъзможни неща, това не прави ли мечтите ти безполезни? Ако пък мечтаеш за постижими неща, това не прави ли мечтите ти тривиални? Объркваща работа.

Преди няколко месеца Илън Мъск каза, че целта на живота му е да направи човечеството междупланетен вид. Хубава цел. Хубави мечти. Честно казано, това е най-вдъхновяващото нещо, което съм чувал през живота си. Желая му успех. Какво ли е да си част от нещо толкова голямо? Ние тук се борим да запазим междублоковите пространства. Другаде се борят да наложат религията си. А той покорява слънчевата система. Разликата в мащабите е очевидна. Защо не може всички да са като него?

По същата причина, поради която не може всички да са каквото и да е. Например, не може всички да са добри родители. Всъщност повечето хора изобщо не стават за родители. Някак приемаме като аксиома, че в мига, в който някой стане родител той изведнъж се променя. А на практика, ако даден човек не умее да общува с другите хора, не е способен на емпатия, ако е нетърпелив, избухлив, егоцентричен той си остава такъв. Поведението му към децата няма да е по-различно.

А те са само деца.

Твърде често чувам това. Те са само деца и не са виновни. Повтарят каквото са видели. Така са научени.

Ние пък сме само възрастни. Действаме както сме били научени, когато сме били деца. От своите родители, които също са били деца, и са виждали и чували неща, които после са повтаряли.

Кога децата спират да са жертви и стават виновни?

Според мен всеки човек трябва да поема вината за действията си от мига, в който се роди. Не защото така е правилно или справедливо, а защото това е градивно, носи ценен опит, който ни помага да станем по-добри личности. От прехвърляне на вината полза няма.

И аз не съм добър родител. Нито жена ми. Стараем се, но в крайна сметка мога само да се надявам, че дъщеря ми ще ни превъзмогне и ще стане по-добра. Да си лош пример също може да бъде полезно.

А самите деца са върховен пример за нашето безсилие. Има толкова неща, които искаме да им дадем, а не можем. Има толкова неща, от които искаме да ги предпазим, а не можем. Не можем дори да ги научим на нещата, които знаем. Нищо не можем.

Такива са уроците, които получавам от дъщеря си. Все трудни. А годините минават и всичко е наред или, по-точно казано, всичко си е все същото. Поне този блог все още го има.

Monday

Житейски опит

Дойде време дъщеря ми да тръгне на детска градина. (Как лети времето...) Един ден по-рано я заведох да се запознае с учителката.

Влязохме в съблекалнята, почукахме на вратата, представихме се. Учителката беше симпатична. Говореше твърде превзето за вкуса ми, но може пък така да е по-добре за комуникацията с малки деца. По едно време покани дъщеря ми да надникне в стаята, при другите деца. Хвана я за ръка, двете влязоха до прага на вратата и се огледаха. В мига, в който пусна ръката на дъщеря ми, тя се врътна и по най-бързия начин се скри зад краката ми, прегръщайки ме с всичката си сила.

Реших да обясня реакцията й и казах:
 - Има лоши спомени от яслата.

Физиономията на учителката замръзна и последва едно протяжно:
 - Оооооо... Ама, не говорете така пред нея! Няма нужда детето да остава травмирано. Можете да я накарате да вярва, че в яслата е било много хубаво. Моят син например изобщо не харесваше училището, но аз му внуших, че учителката му е била много добра. Сега, ако го питате, ще каже, че там е било много хубаво.

Нещо в начина по който я гледах я накара да добави:
 - Вие си решавате, де. Аз само предлагам.

После си тръгнахме. Дъщеря ми щастлива, аз - както винаги. Що за човек целенасочено промива съзнанието на детето си и подменя спомените му с най-долните методи на пропагандата? Такъв, който е открил, че пътят към щастието минава през заблудата. Такъв, който смята, че щастието е по-важно от истината.

Аз мисля да оставя спомените й такива, каквито са, за да познава света такъв, какъвто е. И да я науча да се справя с него.

Friday

Календар на живота

От време на време преглеждам календара на живота, колкото да си припомня как лети времето.

И да попълня своите "случвания".

Не знам...

Давам си сметка, че смъртта е страшно нещо и всички имаме нужда от някакво успокоение. Дали ще е прераждане или безсмъртна душа, или просъществуване чрез наследниците си...

Но все пак е полезно да не забравяме обективната истина - и съм убеден, че хората могат да я понесат - че този живот, в това тяло, на този свят е краен. И всичко, което искаме да направим, трябва да го съберем в тези няколко квадратчета.

П. С. Убеден съм, че и преди съм споделял статията от WaitButWhy, но не успях да намеря къде. Споделям я пак.