Thursday

Книга

В шест без нещо жена ми идва да ме буди. Аз спя и сънувам, и в съня си чувам стъпките й как се приближават към мен, стряскам се и изведнъж се изправям до седнало положение в леглото. Жена ми се сепва, после се засмива на обърканото ми изражение.

Буди ме, за да ми даде детето и да може да легне да поспи за 2 часа, иначе ще припадне от изтощение. Още като ставам тя бутва дъщеря ми в ръцете ми, целува ме и ляга на моето място както е с дрехите. Аз се изнизвам тихо в другата стая и тихо затварям вратата, все едно жена ми мигновено е заспала и внимавам да не я събудя...

Дъщеря ми все още може само да вика "Ъ! Ъ!" и да маха неориентирано с ръце, няма какво да правя с нея. Затова гледам да си взема някоя книга да чета. Като се нанесохме да живеем в апартамента на баба ми много неща изхвърлихме, но книгите си стоят. Всякакви книги има - световна класика, руски автори, български автори, а в другата стая - където жена ми сега спи - са и юношеските приключенски романи и поредицата "Галактика". Купувани са от дядо ми, а после и от баща ми, и сигурно от майка ми.

Известно време гледам закъсаните им гърбове с протритите букви, чудя се коя да подхвана, дъщеря ми в ръцете ми вика "Ъ! Ъ!" и маха неориентирано, докато най-накрая взимам една книга и сядам на дивана. Слагам детето да легне върху събраните ми крака - главата й на коленете ми, а краката й до гърдите ми - че да мога да я люлея без да се изморявам. Климатикът е току над главите ни, та я замятам на две - на три с една пелена, да не й духа. С едната ръка я придържам да не се търкулне на пода, с другата си отварям книгата и почвам да чета.

Хубава се оказа книгата, умело написана, леко се чете, пък и интересна. Ама тъжна. Няколко страници бях прочел и ме разплака. Първо като усетих смъдене в очите на пук се преструвах, че нищо ми няма. Напрягах се да задържа сълзите и от напрежение чак ме заболяха очите. Така продължих докато се наляха със сълзи и вече съвсем не виждах буквите. Тогава оставих книгата, попих ги с една кърпичка и вдишах няколко пъти дълбоко, да ми мине. Добре, че покрай детето из целия апартамент има разпилени кърпички, хрумна ми, и добре, че жена ми спи и не може да ме види, а, между другото, дъщеря ми и тя вече беше заспала.

Пак подхванах книгата, люлеейки детето, и четох, четох, и както се бях зачел изведнъж чух стъпките на жена ми току до мен, и се стреснах за втори път тази сутрин. Жена ми пак се сепна и се засмя. Преди половин час е трябвало да стана, подхваща тя, защо не си ме събудил? И защо пелената й е на земята? Съвсем по женски почва да се ядосва за дреболии и някак успява да ми се скара макар да шепне.

После почва да се суети наоколо, а аз си давам сметка, че ми е леко и хубаво, и че тея чувства трябва да се дължат не на нещо друго, а на книгата. Уж тъжна, а така ми е олекнало, че като гледам дъшеря си, която спи, и жена ми, която се суети наоколо, си спомням колко много ги обичам. И ми става безкрайно чудно как съм могъл да забравятакова нещо, и даже до този момент хич не съм знаел, че съм забравил, докато една тъжна книга не накара очите ми да се налеят със сълзи.

Неумение

Не умея да се разделям с хората. Веднъж влезли в живота ми, всякак се старая да ги задържа там. Дори не е необходимо да сме си били много близки. Достатъчно е да сме споделили един-два приятни мига.

Понякога е пределно ясно, че пътищата ни са се разделили, а аз продължавам да си въобразявам, че всъщност всичко е както преди. Колкото повече време минава, толкова по сантиментално наситени стават спомените ми.

За тези неща си дадох сметка сега, след като изгубих 3 часа в четене на писма от хора, с които никога вече няма да си пишем.

Monday

Мъчно

Знам, че това е, което винаги си искала. И се радвам, наистина. Но пак ми е мъчно, че заминаваш. Просто всички заминават. Един по един, всеки нанякъде. Само аз оставам. Затова ми е мъчно.

Wednesday

Виноват

Веднъж стана така, че приключих с работата си цял час по-рано. Не че нямаше нищо за правене, но изведнъж изпитах непреодолимо нежелание да работя.

В такива случаи винаги бързо тръгвам към вкъщи - за да помогна на жена ми, да прекарам малко време с децата, да свърша някои отдавна отлагани домашни задачи.

Този път не си тръгнах. Останах си в офиса, сам. Мислех си за разни неща. Лични неща. Не на жена ми, не на децата ми. Само мои.

Издържах тридесет минути преди чувството за срам да надделее. Срам от това, че се крия в офиса като страхливец.

И пак забързах към вкъщи.

Have never done as I've been told


Monday

С други думи

Значи за теб изминалата година е била динамична, изпълнена с предизвикателства и много научени уроци, и дори те е променила? Какво съвпадение. За мен също. Но май не тълкуваме думите еднакво. Нека обясня.

За мен изминалата година беше изтощителна. Физически и психически. Стрес, напрежение...и болести. Налагаше се да хвърлям толкова усилия в търсене на изход от безизходни положения, че не можах да правя почти нищо друго. Уроците бяха резултат от категорични и непоправими провали. И - както винаги в живота - додоха твърде късно, когато бяха вече безполезни.

Огорчението и разочарованието от мен самия преля и се прехвърли на всичко останало. Плаша се като виждам колко съм ядосан на целия свят и как не успявам да се контролирам. Все по-често и все по-силно ядът ми се излива от мен без да съм му позволил. Често насочен към най-близките ми.

Повече се харесвах, когато бях просто тъжен.

И аз, като всички, се надявам 2017-та да е по-добра. Но не виждам причина да бъде. Няма нещо, на което да спра погледа си и да кажа: "Ето, това ще донесе положителната промяна."

Няма.

Wednesday

Тъжен интернет

Интернет е пълен с много, много тъжни места. Сборни пунктове за тъжните хора, където да могат да споделят онова, което никой друг не иска да чуе. Без обществото да налага своята "позитивна цензура".

В личната мъка няма нищо позитивно. Няма "това ще те направи по-силен". Няма "всеки край е начало". Няма "всичко ще бъде наред".

Има само мъка.

Понякога аз ги търся, понякога сами ме намират.