Завинаги

Животът е безкрайно по-лесен, ако вярваш, че всичко е временно.

Писателски вълнения

Четох така, както не бях чел отдавна. Четох с часове, игнорирайки всичко наоколо, като от време на време прекъсвах за ходене до тоалетната или едноминутни обиколки на апартамента, а после отново се изгубвах в страниците. Когато стигнах края, часовникът на микровълновата мигаше на 2:36.

Пълната луна ме привлече към прозореца, постоях няколко минути загледан в заснеженото кръстовище долу. Сетих се за бакшишът, който ме вози предния ден. Пътят е като стъкло, нищо не е почистено, нервираше се той, ама така ще е, като си избираме за кмет шибан педал, тъпите мангали, вместо да хванат по една лопата и да изчистят града, си лежат вкъщи и пърдюхат под юрганите. Пак ме досмеша на абсолютната му убеденост в собствената му правота. Трябва да спя.

Вместо това, мисля за книгата, която аз бих могъл да напиша. С история уж за двама ни, но всъщност повече за теб и съвсем малко за мен. Други участващи няма да има, понеже нали точно така беше в действителност. И после, аз съвсем не съм сигурен какъв е краят, но всичко, което мога да направя, е да напиша тази история...

А ти дори няма да я прочетеш.

Времето, което лекува.

Да, времето лекува. Най-често чрез забрава, но все пак лекува. Има обаче и други свойства, за които по-рядко се говори. То може също да донесе подтиснатост, депресия, отчаяние и лудост. Хора има всякакви. Някои са по-силни, други не толкова. Едни издържат повече, други по-малко. Но времето, което лекува, може да пречупи всеки. Дори най-решителните, непоколебими и волеви личности, каквито вие не сте. Трябва ли тогава да разчитате на него? Категорично да. Не защото е ваш съюзник, камо ли приятел, а защото няма нищо друго, на което да разчитате. То е сламката, а вие сте удавниците.

Успех.

Не на мен тия

Човек не може да се влюби в друг, ако не го е искал, не го е търсил и не го е позволил. "Просто се случи" го разправяй на старата ми шапка. Вината е твоя и можеш да идеш да се удавиш в езерото.

По празниците

Все по-рядко ми се случва да разглеждам стари снимки или да препрочитам отдавна получени писма, но се сещам за теб покрай празници или, например, когато наближи рожденият ти ден. Чудя се какво ли е да не си част от ничий живот, да не значиш нищо за никого, да не караш никой да се чувства специален. Идва ми да ти се обадя, да питам как си, да те пожелая всичко най-хубаво и така нататък... Но има толкова много причини да не го направя. Струваше ли си толкова дълго да бягаш от омразната ти "рутина на живота" само за да можеш накрая да се озовеш никъде? Да бягаш без посока е лоша идея, винаги трябва да имаш план, помниш ли?

После празниците отминават и те забравям, както всички останали.

boom de ah da

Най-трудно е да обикнеш хората, но... Може би с времето. Кой знае. Сещам се за героят на Том Хенкс в "Корабокрушенецът", който казваше: "Никога не знаеш какво ще изхвърли приливът на сутринта". Е, по мои наблюдения почти винаги изхвърля нещо умряло, но пък нямаме друга работа, освен да отидем и да проверим.

В полза на обществото

Появяват се хора, които идват и казват:
- А ти, какво? Да не се имаш за много щастлив? Я се погледни!
И после изброяват всички онези неща в живота ми, които ми се иска да бяха по-различни. Аз, нали не обичам да споря, отвръщам:
- Да, прави сте. Всичко е точно както го казвате.
Тогава си тръгват, по-спокойни и по-уверени в своя начин на живот, във взетите решения и направените избори.

Хубаво е да помагаш.