Редакцион

От известно време си мисля, че ще е добре да кажа няколко неща за блога... Може да се получи малко дълго, но то е защото все отлагам. Сега съм решил да изляза в светлината на прожекторите за моите пет минути слава.

Намирам опцията за оставяне на коментари за нещо наистина страхотно. Дават възможност за обратна връзка, за споделяне на мнения и дори за спорове, в които, както знаем, се ражда истината. В този блог обаче са ненужни, защото: предпочитам обратната връзка да става лично (през мейла); убеден съм, че не е възможно да се остави смислено мнение под който и да е пост; и изобщо не вярвам в истината. Искам да кажа, че липсата на коментари не е защото игнорирам вашето мнение или защото не ми пука. Нямам нищо против (и дори ми е приятно) да обсъждам с всеки всичко, което съм написал. Който е пробвал може да потвърди. Но изказването на лично мнение в обща страница винаги се изкривява и остава неразбрано. Пощата е по-добрият вариант. Повярвайте ми.

Между другото, темата на блога е такава, че в повечето случаи, когато някой ми пише „ей, това последното беше страхотно, много добре си го написал и си много прав!”, на мен ми става ясно, че съм нацелил болното му място, идентифицирал се е с написаното и в момента този човек си преживява някакъв негов си тежък момент… В този смисъл, предпочитам да чувам, че не съм прав. Даже имам нужда да чувам, че не съм прав. Това ми връща „вярата в доброто и в човека”.

А, имайте предвид, че макар аз да присъствам във всичко написано и винаги да изхождам от реални събития, все пак не ги приемайте буквално. Най-добре гледайте на постовете като на художествена измислица. Истински са само за мен. (Хе, може би не… Умишлено никога не споменавам имена.)

Ако се подхлъзнем към глупавите метафори и приемем, че животът е огромна каца с мед, то този блог се е посветил на миниатюрната капчица катран в него.

Съжалявам за музиката, видях, че доста от линковете не работят, а и Playlist.com се изпедера…така де, не стават. Истината е, че мога да ги оправя, но ме мързи. Може би някой ден… Качвал съм само любими песни, но все още не съм качвал любими изпълнители, че при тях изборът е много труден.

Сам съм изненадан, че в продължение на две години намирам какво да пиша. Прощавайте, ако понякога изглежда като изсмукано от пръстите, но не е никак лесно да успяваш винаги да видиш тъжната страна на живота.

Благодаря.

Едно усещане

Всичко започна в началото на пролетта, макар че изглеждаше повече като края на зимата. Бяхме отишли с приятели в Търново за почивните дни и се наслаждавахме на почивката си. Беше весело и приятно докато се размотавахме из града, доброто ни настроение не се влияеше от факта, че газехме из преспи мръсен сняг, а по улиците се стичаха истински реки, които от време на време колите изхвърляха отгоре ни. Следобеда минахме край някаква църква и другите реших да влязат, а аз естествено останах да чакам отвън. След малко на входа се появи свещеник и се облегна на парапета.
- Няма ли да влезеш?
- Не, съжалявам.
Незнайно защо се почувствах някак виновен и ми се искаше да се извиня. Свещеникът се разминаваше доста с общата ми представа за свещеници – не изглеждаше нито алкохолик, нито педофил и дори може би беше хетеросексуален.
- Какво има?
- Нищо. Не знам. Просто едно постоянно усещане, сякаш…
- Нещо не е наред?
- Да, точно. Сякаш нещо не е наред.

Едно усещане

Останах сам.
Най-сетне!
Има нещо странно вълнуващо в това да останеш сам. Изведнъж те обзема ентусиазъм да свършиш всичко, което до сега си отлагал. Да прочетеш започнатата книга. Да изгледаш чакан отдавна филм. Да разместиш мебелите както на теб ти се иска. Да оставиш телевизора цял ден включен на плейбой. А после постепенно еуфорията отминава и остава само онова усещане, което всъщност никога не е отсъствало.

Едно усещане

Дъждът не спря да вали през цялата нощ. Знам, защото бях буден. Обикновено имам здрав и спокоен сън, но понякога ме обзема една неопределена тревожност и почвам да мисля за разни неща, за които не мисля по принцип. Уж няма какво да е предизвикало това неспокойство, но все пак то е съвсем явно за мен, обзема ме напълно и ме кара да се разхождам из тъмния апартамент вместо да лежа под завивките. Едно странно усещане, сякаш…

Едно усещане

Като цяло мина страхотно. Не можех да си обясня как се събраха толкова хора в един апартамент, но от друга страна след около два часа вече нито знаех колко хора има, нито пък ми пукаше. Помня само, че някой непрекъснато правеше снимки, за които сега всички ще съжаляваме, аз по едно време танцувах с това, новото момиче, дето не й знам името и сигурно поне 20 пъти подред въртяхме една и съща песен. Освен това никога, никога, никога вече няма да взимам торта. Въпреки многото пияни не се получиха никакви сериозни фалове. Само дето колкото и да пиех, все имах онова особено усещане. Сякаш…

Едно усещане

През следващите 15 минути й доказах, че наистина ми беше липсвала с бърз и безцеремонен секс, както и на двамата ни харесваше. После се отпуснах в леглото, а тя се сгуши до мен и зачака тиха, давайки ми нужните няколко минути.Усещах дъха й върху шията си, после ме целуна.
- Трябва да тръгвам. – каза тихо.
- След минута. – отвърнах аз както винаги, без да отварям очи.
Целуна ме отново, а аз лежах и не можех да повярвам колко перфектно е всичко, и търсех топлината на тялото й и ръцете й, които почти успяваха да прогонят онова вечно усещане…

...