Monday

Житейски опит

Дойде време дъщеря ми да тръгне на детска градина. (Как лети времето...) Един ден по-рано я заведох да се запознае с учителката.

Влязохме в съблекалнята, почукахме на вратата, представихме се. Учителката беше симпатична. Говореше твърде превзето за вкуса ми, но може пък така да е по-добре за комуникацията с малки деца. По едно време покани дъщеря ми да надникне в стаята, при другите деца. Хвана я за ръка, двете влязоха до прага на вратата и се огледаха. В мига, в който пусна ръката на дъщеря ми, тя се врътна и по най-бързия начин се скри зад краката ми, прегръщайки ме с всичката си сила.

Реших да обясня реакцията й и казах:
 - Има лоши спомени от яслата.

Физиономията на учителката замръзна и последва едно протяжно:
 - Оооооо... Ама, не говорете така пред нея! Няма нужда детето да остава травмирано. Можете да я накарате да вярва, че в яслата е било много хубаво. Моят син например изобщо не харесваше училището, но аз му внуших, че учителката му е била много добра. Сега, ако го питате, ще каже, че там е било много хубаво.

Нещо в начина по който я гледах я накара да добави:
 - Вие си решавате, де. Аз само предлагам.

После си тръгнахме. Дъщеря ми щастлива, аз - както винаги. Що за човек целенасочено промива съзнанието на детето си и подменя спомените му с най-долните методи на пропагандата? Такъв, който е открил, че пътят към щастието минава през заблудата. Такъв, който смята, че щастието е по-важно от истината.

Аз мисля да оставя спомените й такива, каквито са, за да познава света такъв, какъвто е. И да я науча да се справя с него.

Friday

Календар на живота

От време на време преглеждам календара на живота, колкото да си припомня как лети времето.

И да попълня своите "случвания".

Не знам...

Давам си сметка, че смъртта е страшно нещо и всички имаме нужда от някакво успокоение. Дали ще е прераждане или безсмъртна душа, или просъществуване чрез наследниците си...

Но все пак е полезно да не забравяме обективната истина - и съм убеден, че хората могат да я понесат - че този живот, в това тяло, на този свят е краен. И всичко, което искаме да направим, трябва да го съберем в тези няколко квадратчета.

П. С. Убеден съм, че и преди съм споделял статията от WaitButWhy, но не успях да намеря къде. Споделям я пак.





Tuesday

Оцеляване чрез адаптация


Teach me how...

Friday

Всеки по пътя си.

В ранния следобед се изсипа силен дъжд на едри капки. Налях си водка, пуснах музика и гледах през прозореца чак докато дъждът спря. Има си предимства да си шеф.

Има си и недостатъци. Същия ден тръгнах късно от офиса заради проточил се разговор с клиент. Разликата в часовите зони прави комуникацията много неудобна.

Улиците вече бяха почти изсъхнали. Тръгнах пеш към вкъщи. Исках да дам време на съзнанието си да се прочисти от проблемите в работата. Старая се да не ги нося у дома. За трийсет минути вървене успявам да пренастроя мисленето си на друга вълна и да почна да дишам по-дълбоко.

А и след дъжда въздухът беше свеж и приятен.

Изведнъж погледът ми беше привлечен от силует на момиче, което се беше навело в градинката до тротоара, близо до оградата на една къща и си играеше с малка, рижава котка. Лицето й оставаше скрито в сянката, но аз я познах. Бих я познал винаги.

Тя не ме чу, когато се приближих. Клекнах до нея и като се протегнах да погаля котката казах:

 - Да не смяташ да си я вземеш?

Тя се стресна, а, щом ме позна, се засмя и отвърна:

 - Не. Стресна ме като се промъкваш така.

После поговорихме малко за котки докато клечахме и чешехме Рижавата от всички посоки едновременно. Ръцете ни нито веднъж не се докоснаха. Рижавата явно беше доволна, правеше осморки между краката ни и се отъркваше ту в единия, ту в другия. Едва ли бяха минали повече от десет минути, когато станах да тръгвам.

 - Радвам се, че те видях. - каза тя. За пръв път. Винаги аз го казвах.

 - Изглеждаш си все същата. - казах аз съвсем не на място, но, за щастие, тя отвърна, че аз също и не се получи неловко.

Махнахме си и тръгнахме.

Всеки по пътя си.

Wednesday

Подарък за самотници

Чудесна идея за подарък!

Microwave Cooking for One

Thursday


Никога не е твърде късно, за малко тъжна музика.

Monday

Четене и писане


Мараня 

От всичките видове очакване, които съществуват, очакването на нечия смърт е това за което най-малко се говори. Това е най-мълчаливият тип очакване. Когато много хора очакват едно и също, то това очакване се споделя с поглед. Многото приказки не се вкореняват в този вид очакване. Само погледа. 
Очакването на нечия смърт е и най-мъчителното такова. Без значение дали се чака с потисната тъга или с тръпка на възбуда за едно начало породено от един край. 
В главата ми изплува очакването на смъртта на баба ми по майчина линия. Тя беше дребна, добра жена със сини очи, която цял живот не бе повишила тон на никое от 4-те си деца. Мъжът й (когото не помня) е бил същият. По думите на майка ми годините на нейното детство са били единственият период в живота й, за който тя си спомня с удоволствие. Майка ми недоумяваше как хора с начално образование, които са били принудени да блъскат цял живот като говеда, са могли да имат толкова хармоничен живот заедно, без нито един скандал, за който тя или друга от сестрите и да си спомни. Майка ми също така недоумяваше как самата тя след като се е изместила в града, завършила институт, относително се е издигнала в социалният си статус, и се омъжила за човек от същата класа със същото образование може да има толкова катастрофален брак и съсипан живот. 
Майка ми имаше добри спомени дори от периодите, когато някоя от тях се е разболявала от шарка и баба ми е слагала всичките деца в една стая, за да могат всички да се заразят и преболедуват шарката докато са малки. Тя си спомняше как всяка сутрин, когато се будели се преглеждали една друга дали имат обриви, и след като всички минели болестта получавали хубаво ядене и отивали до града за награда...
Баба ми бе религиозна жена в най-добрият смисъл на това понятие. Никога не натрапваше религията и вярванията си и се подсмихваше разбиращо на внучетата си - малките атеистчета, продукти на командният социализъм, когато ние се подигравахме с нейният бог. Тя съчетаваше по странен начин вярата си с езическо гадаене чрез хвърляне на боб. Трябва да е била добра във бобохвърлянето, защото жените от цялото село ходеха при нея, да я питат къде е изчезнала козата, ще се възстанови ли синът им след операцията, изневерява ли мъжът им... Любопитното беше, че дори кадъните в село, целите завити с фереджета и мюсюлманки по вяра ходеха при баба ми да им хвърля боб. Хвърлянето на боб се бе оказало по-обединяващо за хората в селото и от безрилигиозният комунизъм. Вероятно затова гадаенето на боб се счита за вид “магия”. Споням си, че питах баба си как точно боба показва разни неща, дали е някакъв специален боб, или трябва да се хвърля специално. Тя ми отговори, че боба може и да показва това-онова, но много по-важно е да познаваш хората. Хората са истинската магия, а боба е средството да свържеш отделните магии по начин, който те самите са позволили. 
[...]
Видях я за последен път през пролетта на 1998г. Тя лежеше в леглото и стенеше. От нея бе останало само очи, кожа, кости и подут корем пълен с бобовидни израстъци. Както и глас. Реши да каже, че се радва, че ме вижда. Започна с отпаднал, но мил глас, но изведнъж изви и застена. Усилието да говори и бе докарало ежедневните зверски болки отново. Беше се превърнала в наркоман в края на живота си. Биеха и морфин ежедневно, но след неколкократно вдигане на дозата докторът каза, че това ще е. Поради слабото и сърце не може да се увеличава количеството на морфина повече, защото ще я убие. 
“Защо, господи? Какво лошо съм сторила? На кого съм навредила? Защо ме наказваш така?”......”АААААА!!!”.......”Дори синът ти е страдал на кръста само ден !”......”Кога ще свърши това? АААААА !!....Избави ме !.......За какво? За какво?....Кога съм те предала?” ААААА!!!........... 
Ушите ми заглъхнаха и погледа ми се разфокусира. Избягах от стаята и продължих да тичам, докато стигнах до лозето, което дядо ми е засадил навремето. Там се спрях и се разплаках от безсилие. Не исках да виждам това. Всичките детски спомени, които имах от баба си, от нейните разкази, от разказите на другите за нея, всички те бяха като картинна галерия извираща от и утвърждаваща в някаква степен живота. Това което видях сега бе като чук разбиващ всичко в тази галерия, разрушаващ и изравняващ всичко до най-древните, бълбукащи основи в които светеха като червени факли несъкрушимите истини.

Това са части от разказ, който прочетох преди години в един форум. Тогава много обичах да чета. Четенето беше за мен върховното душевно преживяване.
Покрай този форум и такива разкази разбрах, че четенето е нищо в сравнение с писането... И започнах да пиша.

//Нямам представа кой е авторът. Ако си ти и искаш да го сваля от блога си, пиши ми.