Friday

ЕТО ГО ДОКАЗАТЕЛСТВОТО, че Вселената ни събира с хора, които трептят на същата честота (ВИДЕО!)


Това видео ми попадна пред очите наскоро. Заглавието е "How The Universe Works ... in 25 seconds"

После четем следното описание:
Video based on quantum physics. The colored balls are put together by the resonance of quartz crystals. Every color has a different resonance. In the same way we will be grouped by people who are on the same frequency. That's how the universe works. 
Еха! Разбирате ли, всеки цвят има различен резонанс, затова кварцовите кристали насочват топчетата с еднакъ цвят в еднаква посока. По същия начин хората, които трептят в еднаква честота в крайна сметка се събират, защото така работи вселената. Зад тази теория стои квантовата физика и е демонстрирана нагледно с това простичко видео. Оставете сърцето си да ви води и Вселената ще се погрижи за всичко останало.

Видеото е 3D симулация. Авторът разкрил, че първо е пуснал всички топчета бели, после задал различен цвят на топчетата във всяко отделение, рестартирал симулацията и вече се получил този интересен ефект. Квантовата физика очевидно няма нищо общо, цветовете не вибрират, а виртуалните топчета са попаднали едно до друго на случаен принцип. Всичко, написано в предишния параграф, е не просто пълна глупост, но и лъжа. Подобни твърдения винаги се оказват лъжа, ако се разрови човек.

Но хората с готовност вярват на това, което им се иска да бъде истина.

Защото така работи Вселената.

Tuesday

Осъзнаване на смъртта

Малко преди да навърши пет дъщеря ми ме пита за смъртта. Първо започна с "мен кой ме е родил?", после мама кой я е родил, после баба кой я е родил, и като стигнахме до пра-баба кой я е родил пита:
 - А тя къде е?
 - Починала е - казвам аз.
 - Умряла?!? - пита тя невярващо.
 - Да. - казвам аз - Но това е било много, много отдавна.
 - Умряла на пода?!? - продължава да се чуди тя. Очите й са ококорени до невъзможност.
 - Не на пода - отвръщам аз и хем малко ме досмешава, хем почвам да се чудя накъде да насоча разговора. - Тя е била много, много, много възрастна. Това е било толкова отдавна, че дори аз не съм я виждал, защото още не съм бил роден.

Това изглежда я задоволи като отговор, защото не продължи с въпросите.

В един любим филм един от главните герои се пита защо не помним мига, в който за пръв път сме научили за смъртта. Това знание би трябвало да е разтърсващо, да променя представата ни за живота из основи, да променя всичко. А изглежда, че никой не си го спомня. Сякаш е нещо незначително.

Вечерта на същия ден я приспивах с история. Не обича приказките. Иска да й разказвам истории, които аз измислям. Получават се адски глупави, но тя настоява да съчинявам нова всяка вечер. Лежим в тъмното, аз разказвам някаква измислица и изведнъж тя ме пита:
 - А татко ти ще умреш ли?
 - Да.

Не се замислих преди да отговоря. Не мислех, че е кой знае какво. Помня, че като дете ми беше лесно да приема смъртта като нещо естествено и неизбежно, за което не си струва да се мисли. Наистина смятах, че това е присъщо за всички деца.

Дъщеря ми обаче се разхлипа в тъмното. Каза "не искам да умираш" и гласът й трепереше. Чакай малко, тръгнах да я успокоявам аз, няма за какво да плачеш, но тя се разплака. Прегърнах я и казах:
 - Стига, стига. Добре. Няма да умирам.
 - Тогава защо ми казваш такава лоша лъжа? - гласът й излизаше на пресекулки, осъдителен.
 - Извинявай, няма да умирам. Чуваш ли? Няма.

Малко се успокоява и след известно мълчание пита загрижено:
 - Само майките ли умират?
 - Не. - вече съм си взел поука. - И майките не умират. Само пра- пра-бабите.

Пак мълчим.
 - Ами хайде довърши историята, де!

Захващам се да съчиня края на историята си. Може да се получават адски глупави, но поне в тях никой не умира.

Човек срещу природа

Това, което отличава човека от животното, е неговата способност да се противопостави на природата.

Изправяме се срещу нашата, човешка природа и побеждаваме. Отказваме да се подчиняваме на инстинктите си. Вместо това следваме измислени от нас абстрактни ценности, които наричаме морал.

Инстинктите ни подтикват да се възползваме от по-слабите, но моралът ни казва, че е грешно. Инстинктите ни подтикват да бягаме от опасностите, но моралът ни кара да се борим за каузите си.

При всичките си достойнства, моралът не успява да даде смисъл на живота. Моралът оставя живота безсмислен.

Единствената причина да живеем е, че ние все пак сме животни. Все пак имаме останали инстинкти, които понякога поемат контрол над нас. И най-силният от всички е инстинктът ни за живот.

Това е, което ни държи. Заради това се боим от смъртта. Заради това искаме да се размножаваме. Живеем, защото така ни казват инстинктите.

Понякога обаче, в ежедневния, непрекъснат сблъсък на морал и инстинкти, на човек и природа, измислените от нас абстрактни ценности влизат в рязко противоречие с инстинкта ни за живот. 

И понякога, тези ценности побеждават.

Довършете фразата

Ъмм... Свърши?

Wednesday

Най-трудното нещо на света

Родителите ми наскоро посетиха Димитровград. Майка ми ми прати снимка пред музея на "поетът с ватенката".


Зачетох се в стиховете, а после и в биографията му...

Защо е толкова трудно да се живее? Да се живее би трябвало да е най-лесното нещо на света. От всички неща, това би трябвало да го можем най-добре.

А то какво? Всъщност никой не знае как точно се прави, и се чудим, и се мъчим...

И много от нас не успяват.

Thursday

California

Friday

Мерки и теглилки

В социалните мрежи често се завърта една картинка, която напомня, че всеки има своя истина.



Истината може и да е субективна... Реалността обаче не е. 

Моля ви, не го забравяйте. Реалността не зависи от гледната точка, убежденията, вярванията, миналия ни опит. Тя може да бъде измерена, сравнена, пресметната. Личността няма никакво значение.

Начинът да разбираме света около нас не е като се съгласяваме с всеки и приемаме, че всички сме еднакво прави. (Нито като сочим с пръстче и викаме силно.)

Вместо това можем да измерим, да сравним, да пресметнем. Само така ще получим еднозначни отговори, на които да се опрем без да се страхуваме, че ще ни подведат.