Monday

Наясно с причините

Along those lines, marriage isn’t an escape from loneliness. It is a difficult road and if you are in it for the wrong reasons, your lives will be horrible. If you’re that needy, get a dog. In the seven to thirteen years that you would have become tired of your partner you married for the wrong reasons, the dog will die of natural causes and you can just get a new one without alimony or lawyer fees.

У дома

Разходката до столицата се оказа добра идея. Пътят мина леко и неусетно, Sister Bliss беше супер, а и все пак това си бяха 2 дни без децата.

Да, едни от хубавите моменти като родител са когато правиш нещо без децата - да отидеш на плаж, да отидеш на почивка, да ги оставиш при родителите си, да ги пратиш на лагер...

Както и да е. Тръгнах да казвам, че в София се видяхме с приятели, които не бяхме виждали от години и беше много приятно. Те, макар че живеят в София, също отдавна не се бяха виждали помежду си. Ние станахме повод за събиране и всеки имаше много за разказване.

Впечатли ме колко активен начин на живот водят. Te, разбира се, нямат деца и не планират да имат скоро (особено след нещата, които с жена ми им разказахме). Всеки момент, в който не са на работа, са някъде другаде и правят нещо друго. Спортуват, тренират, танцуват, пътуват, излизат, посещават представления, постановки, заведения, клубове... Попитах едно от момчетата:

 - Ти въобще стоиш ли си вкъщи?
 - Не, само колкото да спя.
 - Толкова ли ти е неприятно у вас?
Той се засмя.
 - Какво да правя у нас?
 - Ами, нали знаеш - нищо.

Пътят обратно трае малко повече от 6 часа с автобус. Мислех си, че е важно да можеш да си стоиш вкъщи и да не правиш нищо. И ми се струваше, че, ако не ти е приятно да си седиш вкъщи и да не правиш нищо, най-вероятно имаш нужда от помощ. От обич, може би. От мир.

Подобни мисли бяха може би малко лицемерни, след като бях избягал чак до София, само и само да не съм вкъщи. Но всъщност се радвах, че се прибирам.

Friday

Je sais pas


Monday

Ако желаеш нещо много силно...

Темата за смъртта продължава живо да вълнува голямата ми дъщеря. Често ме пита за нея, прави планове в какъв ред ще умрем, измисля си причини, с които да я оправдае. Веднъж се разплака преди лягане, защо си спомнила, че майката на Хензел и Гретел е починала.

Междувременно, жена ми реши, че трябва да кръстим децата и аз се съгласих. Майка й беше много доволна. Качи цял куп снимки на голите ми деца в интернет.

В деня преди кръщенето четоха на голямата някаква книжка, обясняваща смисъла му. В параклиса свещенникът също се постара да й обясни какво и защо се прави.

На следващия ден, докато й сресвах косата, тя каза:
 - Много искам да умра.
 - Защо? - попитах аз.
 - Защото в рая е по-хубаво.

Умницата ми тя. Трябваше да я кръстим като беше на годинка. До сега щеше всичко да е забравила.

Wednesday

Лека нощ, татко

Трудно ми е с голямата ми дъщеря. Винаги ядосана, винаги сърдита. Готова да се обиди от всяка дума. Не умее да се забавлява. Не умее да е щастлива.

 - Хаде, лягай в леглото, време е за сън - казвам аз една вечер, за трети път в рамките на тридесет минути. Тя прави всичко възможно да отложи лягането си. Винаги е приемала сънят като наказание.
 - Ами, не виждаш ли, че съм заета? - заела се е да подрежда играчките си. Използва това като оправдание да не ляга.

Аз лягам и чакам. След малко ще дойде. Мисля си за сутринта. Още щом се събуди ще каже, че не иска да ходи в детската градина, че няма да се мие, че няма да се облича. Не знам как да туширам тези скандали. Повтарят се всяка сутрин и не мога да ги избегна.

Хрумва ми идея. Ще й кажа, че ще си намисля желание преди сън и ще видим дали ще се сбъдне. Тя ще попита какво е желанието и аз ще й отговоря, че искам сутринта да се събуди усмихната, да се приготви бързо, и цял ден да не се караме за нищо.

 - Сега ще си намисля едно желание. Да видим дали ще се сбъдне.

Тя веднага остави играчките, които подреждаше на секцията, приближи се до леглото и с най-сериозно изражение ми каза:
 - Пожелай си да не удрям повече теб и мама.
 - Така ли?
 - Да. А аз ще си пожелая да ходим на всякакви места и да имате пари.
После отиде да угаси лампата, преметна се непохватно през мен за да легне от вътрешната страна, прегърна ме и се сгуши със затворени очи.
 - Лека нощ, татко.

Friday

ЕТО ГО ДОКАЗАТЕЛСТВОТО, че Вселената ни събира с хора, които трептят на същата честота (ВИДЕО!)


Това видео ми попадна пред очите наскоро. Заглавието е "How The Universe Works ... in 25 seconds"

После четем следното описание:
Video based on quantum physics. The colored balls are put together by the resonance of quartz crystals. Every color has a different resonance. In the same way we will be grouped by people who are on the same frequency. That's how the universe works. 
Еха! Разбирате ли, всеки цвят има различен резонанс, затова кварцовите кристали насочват топчетата с еднакъ цвят в еднаква посока. По същия начин хората, които трептят в еднаква честота в крайна сметка се събират, защото така работи вселената. Зад тази теория стои квантовата физика и е демонстрирана нагледно с това простичко видео. Оставете сърцето си да ви води и Вселената ще се погрижи за всичко останало.

Видеото е 3D симулация. Авторът разкрил, че първо е пуснал всички топчета бели, после задал различен цвят на топчетата във всяко отделение, рестартирал симулацията и вече се получил този интересен ефект. Квантовата физика очевидно няма нищо общо, цветовете не вибрират, а виртуалните топчета са попаднали едно до друго на случаен принцип. Всичко, написано в предишния параграф, е не просто пълна глупост, но и лъжа. Подобни твърдения винаги се оказват лъжа, ако се разрови човек.

Но хората с готовност вярват на това, което им се иска да бъде истина.

Защото така работи Вселената.

Tuesday

Осъзнаване на смъртта

Малко преди да навърши пет дъщеря ми ме пита за смъртта. Първо започна с "мен кой ме е родил?", после мама кой я е родил, после баба кой я е родил, и като стигнахме до пра-баба кой я е родил пита:
 - А тя къде е?
 - Починала е - казвам аз.
 - Умряла?!? - пита тя невярващо.
 - Да. - казвам аз - Но това е било много, много отдавна.
 - Умряла на пода?!? - продължава да се чуди тя. Очите й са ококорени до невъзможност.
 - Не на пода - отвръщам аз и хем малко ме досмешава, хем почвам да се чудя накъде да насоча разговора. - Тя е била много, много, много възрастна. Това е било толкова отдавна, че дори аз не съм я виждал, защото още не съм бил роден.

Това изглежда я задоволи като отговор, защото не продължи с въпросите.

В един любим филм един от главните герои се пита защо не помним мига, в който за пръв път сме научили за смъртта. Това знание би трябвало да е разтърсващо, да променя представата ни за живота из основи, да променя всичко. А изглежда, че никой не си го спомня. Сякаш е нещо незначително.

Вечерта на същия ден я приспивах с история. Не обича приказките. Иска да й разказвам истории, които аз измислям. Получават се адски глупави, но тя настоява да съчинявам нова всяка вечер. Лежим в тъмното, аз разказвам някаква измислица и изведнъж тя ме пита:
 - А татко ти ще умреш ли?
 - Да.

Не се замислих преди да отговоря. Не мислех, че е кой знае какво. Помня, че като дете ми беше лесно да приема смъртта като нещо естествено и неизбежно, за което не си струва да се мисли. Наистина смятах, че това е присъщо за всички деца.

Дъщеря ми обаче се разхлипа в тъмното. Каза "не искам да умираш" и гласът й трепереше. Чакай малко, тръгнах да я успокоявам аз, няма за какво да плачеш, но тя се разплака. Прегърнах я и казах:
 - Стига, стига. Добре. Няма да умирам.
 - Тогава защо ми казваш такава лоша лъжа? - гласът й излизаше на пресекулки, осъдителен.
 - Извинявай, няма да умирам. Чуваш ли? Няма.

Малко се успокоява и след известно мълчание пита загрижено:
 - Само майките ли умират?
 - Не. - вече съм си взел поука. - И майките не умират. Само пра- пра-бабите.

Пак мълчим.
 - Ами хайде довърши историята, де!

Захващам се да съчиня края на историята си. Може да се получават адски глупави, но поне в тях никой не умира.