Wednesday

Не сме най-добрите

Докато жена ми беше в болницата с по-малката ми дъщеря, реших да заведа по-голямата на пица. Не само защото вкъщи нямаше нищо за ядене, все щях да й намеря нещо, а и тя предпочита да не яде. Но исках също да й обърна внимание и да прекарам малко време с нея. Напоследък все остава на заден план и се чувства пренебрегната и необичана.

А и имах нужда от въздух.

Край масата ни мина момиче на нейната възраст придружавано от баба си.

 - Оооо! Виж колко е красиво! - възкликна тя провлачено и посочи към декоративното езерце в двора на пицарията. Беше осветено от светлини, които променяха цвета си.
 - Не сочи! - отвърна рязко баба му. - Виждам! Нали заради това сме дошли. Хайде!

Дъщеря ми се загледа след тях докато се отдалечаваха и след малко я подпитах:

 - Момиченцето изглеждаше свястно. Може да се заиграете после.
 - Да. - отвърна тя.
 - Баба му обаче малко неприятна.
 - Да, много строга.
 - Прави й забележки без да е направила нищо лошо.
 - И после я чака тя да й се извини. А не е тя виновна.
 - Така ли?
 - Да. Ама то и вие така правите понякога. - имаше предвид мен и жена ми. - Не си мислете, че сте най-добрите.

Двете се заиграха и изчаках чак до единайсет преди да си тръгнем. Тя искаше да остане още, затова ми беше сърдита през целия път. Заспа с гръб към мен, а аз мислех за начини да стана по-добър.

Май няма как.

Tuesday

And as the sun would set you would rise





Friday

Нищо повече от живота

***
На какво се учудвам, не зная
-нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.
Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.
Добромир Тонев
открито при Дияна

Saturday

Друг на мое място

Друг на мое място би се похвалил с новата си работа. По-висока заплата, хубав офис, интересни проекти, готини колеги, повече свободно време... Казвам "друг", но всъщност и аз се похвалих - на родителите си, на родителите на жена ми и на всеки, който напоследък ме е питал "к'во става".

Само с теб ще споделя, че смених работата си по необходимост. Преди това се бях захванал да сбъдвам мечтата си. Но се провалих. Както с всичко, с което съм се захващал през живота си. Отделих две години и половина на една идея докато накрая безизходицата ми наложи да се откажа.

На практика продадох мечтата си за пари.

Tuesday

Налага се

Понякога си представям как нещата се подреждат точно както трябва да бъдат. Ама наистина. Не просто да... падат на произволни места, а аз да се нагаждам към ситуацията и после всички да казват "ето, видя ли, всичко се разви добре." Нищо не се е развило добре - аз се развих. Изкривих се от развиване докато успея да пасна в поредната извратена ситуация.

Есен е, вали дъжд. Има локви. Като погледнеш локвата не си казваш "я, виж как тази дупка е с точно същата форма като на водата, двете си пасват перфектно". Ясно ти е, че формата на дупката е съвсем произволна, а на водата й се е наложило да се напасне.

Ей такава дупка е Животът. А ние - с всичките си чувства и съмнения - се мъчим да се напаснем, само че не сме вода, а буци пръст, отчупваме парчета от себе си, променяме се, смачкваме се и се натъпкваме вътре, докато заемем правилната форма.

Не е защото искаме. Налага ни се.

Saturday

Направо необичайно.

Днес денят мина добре и се чувствах добре чак до вечерта, когато настроението ми изведнъж се скапа и ме обзе онова чувство на отвращение към всичко. Случва ми се понякога, без конкретна причина.

Ако не беше се случило днес, едва ли щях да седна да пиша. Ноември е, навършва се поредната годишнина от създаването на блога ми, но сякаш нямам какво да кажа. Все едно всичко ми е ясно.

Нямам с какво да се похваля от изминалата година. Може би с факта, че с жена ми все още не сме се разделили. В днешно време това си е направо необичайно.

Иначе всичко останало като цяло е по-скоро разочароващо... Както се казва, "всичко е нормално". И няма за какво да се тревожим. Няма от какво да се боим.

Нали сме свикнали да е така?





Tuesday

Моят съвет е да рискувате

Жена ми ми писа в месинджър, че наша приятелка е родила и всичко е наред с нея и детето. По-добре късно, от колкото съвсем късно, мисля си аз, докато разглеждам снимки на новороденото.

Имаме много познати и приятели на нашата възраст, които все още нямат и не планират скоро да имат деца. Питам се как успяват все още да се чувстват млади...

Неотдавна питах една от колежките ми защо е сама. Двамата с нея открихме, че обичаме да се чудим за живота и т.н, и често прекарваме обедните почивки в подобни разговори. Въпросът ми за семейния й статус не беше неуместен и тя нямаше нищо против да ми сподели.

Изброи различни причини, нещо средно между малшанс и "аз и сама съм си добре", а накрая завърши с нещо в смисъл, че просто още не е срещнала правилния човек.

Отвърнах, че разбирам.

Това, което не й казах, е, че, според мен, наоколо е пълно с правилни хора. Те са навсякъде около нас, но е избрала да не ги вижда. Не иска да опознае никого, нито допуска някой да я опознае. Седи си затворена в черупката си и се надява на Случайността да я постави в ситуация, в която, въпреки нейното желание или без да го осъзнава, ще се разкрие пред някого. И изведнъж чудото ще се случи.

Трябва да сте по-смели за тези неща. Важните неща. (Защото с кого ще създадеш семейство е нещо важно.) Не мисля, че Случайността, Съдбата, Кармата, Бог са достатъчно компетентни да взимат подобни решения вместо вас. Дори напротив, в редица случаи са доказали, че на тях не може да се разчита.

Моят съвет е да рискувате. Нямате много за губене. Животът е скапан така или иначе.