Животът победи

Нещата във фирмата, където работех, взеха да се скапват. Няколко от колегите напуснаха в края на миналата година и, като получих възможност, аз също напуснах. Пет дни по-късно шефът ми се самоуби.

Не съм от хората, които биха открили вина в себе си за нещо подобно. Просто се зачудих каква би могл да оправдае такова решение? Да го направиш заради проблеми в работата ми се стори пълен абсурд. Всъщност всяка причина, за която се сетих, ми се стори недостатъчна и глупава.

А той изглеждаше съвсем разумен, уравновесен, здраво стъпил на земята човек. Работех с него ежедневно. В никакъв случай не бих допуснал, че изобщо някога е помислял за самоубийство.

Но явно на всеки му се налага да води битка с живота. Дори да не личи отстрани. И понякога животът побеждава. Казано така, звучи много странно. Животът побеждава, а резултатът е смърт. Има нещо много сбъркано в цялата работа...

Наследство

Една сутрин връщах дъщеря ми от преглед при лекаря. Случва се често от както тръгна на ясла. Нищо сериозно, само червено гърло, но когато продължава седмици и месеци наред, човек почва да се дразни и да се ядосва колко зле е направен света.

Слънцето е още ниско над морето и ми пече право в очите, а аз пак съм си забравил слънчевите очила. От време на време поглеждам в огледалото към дъщеря ми. Тя седи в столчето си и гледа през прозореца. Тиха, сериозна, замислена. Такива ли трябва да са двегодишните деца? Бях чел статия, че депресията модифицирала гените и се предавала по наследство. Нищо, може пък да е за добро.

В колата е единственото място, където слушам радио. Радио Енерджи. Пускат хитове от преди 15 години, а аз ги знам и ми харесват. Други станции не пускам, защото от модерните парчета ме заоблява главата, пък и ми се струва, че от тях дъщеря ми ще затъпее. Тъжна работа.

Вървят сутрешни поздрави и се обажда мъж. Казва, че е набор '64 и моли за песен, с която да поздрави своя приятелка. После почва да разказва историята им. Била първата му любов, от студентските години. Обичали се много, но животът така ги завъртял, че тръгнали в различни посоки. Не я бил виждал от години, но се сещал за нея и му се приискало да я поздрави. Дано пък чуела поздрава. Всичко най-хубаво й пожелавал и се надявал да е добре.

Така прави животът. Завърта ни. И няма смисъл да се ядосваме или сърдим. А аз вече съм пред яслата и преди да паркирам пак поглеждам дъщеря ми в огледалото.

Тиха, сериозна, замислена.

Как да сме съпричастни вместо да съчустваме

Съпричастността е осъзнат избор. За да сме съпричастни трябва

• да погледнем нещата от перспективата на другия и да приемем, че това е неговата истина;
• да не го съдим;
• да зачитаме емоциите му и да му го покажем.

Съпричастността е да чувстваме ЗАЕДНО. Не е нужно да казваме нещо умно. Даже не е нужно да казваме каквото и да е. Важна е само връзката.

Аз помня

Толкова много писма съм изпратил.
И всичките без отговор.
Ще пратя още.
Само да намеря на кого.

Нищо за разпалване

Намерих време. За книги, за филми, за музика, за игри. За носталгия. За себе си. Не много, но достатъчно. Спрях да се тревожа за парите. Спрях да се тревожа за много неща. Ще живеем, то се е видяло... Няма как.

Дъщеря ми е прекрасна. Не очаквах, че децата могат да са такива. Хубаво ми е като я гледам как расте и вече не е важно, че аз остарявам заедно с нея. Разбирате ли изобщо какво означава това? Вече не е важно, че остарявам.

Получих подарък книга миналата седмица - "Спасени видения" от Иван Обретенов.

В душата въглените станали са пепел сива.
Неистов дъжд навсякъде вали.
Водна пелена над мене се излива,
ала какво, какво да угаси?

 Да, не остана много за гасене. Чудя се има ли нещо за разпалване... И даже си мисля, че е по-добре да няма. Омръзнало ми е от пожари! Нека минават дните. Топлите, есенни дни с нападалите листа по алеите на Морската градина. И зимните, изпълнени с виелици и киша. Да идва пролетта, да свършва лятото, пък ако ще и ние да свършваме с него!

"Есенни Съответствия"

Отново съм по тез места, където
вълшебната фантазия не мре.
И ято корморани във небето
се гмурват като в дъно на море.

Потъване е полетът, изглежда,
потъването – полет, и едва
прозрял таз проста мъдрост, се разрежда
на струйки дим горчивата трева.

Полюшват се тревите мълчаливо –
опалени от залеза са те –
и ти усещаш вече: всичко живо
престава в тая есен да расте,

прибира се във себе си, готово
едва напролет да избликне в клас.
И капчици слана, като олово,
тежат по тез треви. И върху нас.

Ивайло Иванов

Чувство без име

Казвах си, че е без значение, но не беше така. Чувствах една безименна смесица от гняв, обида и разочарование. Боях се, че това чувство може да поеме контрол над мен, но не знаех как да се справя с него, затова просто го бях натъпкал дълбоко, преструвах се, че не съществува и чаках да умре.

Пълнолунията идваха и си отиваха, лятната ми почивка започна и свърши, а после и новогодишните празници. Сезоните се изредиха. Качих десетки щастливи снимки в мрежата с приятели и приятелки, отбелязах присъствието си в половината барове и ресторанти в града. А тя така и не се обаждаше.

В един дъждовен следобед, докато с колегите в офиса обсъждахме как времето изобщо не предразполага към работа, телефонът ми зазвъня и нейната снимка се появи на екрана. Загледах се за миг в красивите й очи преди да отговоря. Всичко в мен се беше стегнало и свило.

Говорихме три - четири минути. Минахме през обичайните клишета, питахме се как сме, тя предложи да се видим и аз отказах. Дори не помня с какви думи. Но помня, че гласът ми звучеше безчувствено и студено, почти враждебно. Сякаш звънът на телефона беше задействал скрит детонатор и безименното чувство в мен беше избухнало, завладявайки ме напълно. Точно както знаех, че ще стане.

Прекарах остатъка от деня гледайки по-малко в монитора и повече в мократа улица навън. Ако имаш нужда от доказателство, че животът продължава, погледай улицата. Съжалявах. Сигурно е имала причина да не се обади по-рано. Може би не й е стигнала смелост. Може би й се е струвало нередно. Щеше да е хубаво да я видя.

Е, вече беше твърде късно.