Чувство без име

Казвах си, че е без значение, но не беше така. Чувствах една безименна смесица от гняв, обида и разочарование. Боях се, че това чувство може да поеме контрол над мен, но не знаех как да се справя с него, затова просто го бях натъпкал дълбоко, преструвах се, че не съществува и чаках да умре.

Пълнолунията идваха и си отиваха, лятната ми почивка започна и свърши, а после и новогодишните празници. Сезоните се изредиха. Качих десетки щастливи снимки в мрежата с приятели и приятелки, отбелязах присъствието си в половината барове и ресторанти в града. А тя така и не се обаждаше.

В един дъждовен следобед, докато с колегите в офиса обсъждахме как времето изобщо не предразполага към работа, телефонът ми зазвъня и нейната снимка се появи на екрана. Загледах се за миг в красивите й очи преди да отговоря. Всичко в мен се беше стегнало и свило.

Говорихме три - четири минути. Минахме през обичайните клишета, питахме се как сме, тя предложи да се видим и аз отказах. Дори не помня с какви думи. Но помня, че гласът ми звучеше безчувствено и студено, почти враждебно. Сякаш звънът на телефона беше задействал скрит детонатор и безименното чувство в мен беше избухнало, завладявайки ме напълно. Точно както знаех, че ще стане.

Прекарах остатъка от деня гледайки по-малко в монитора и повече в мократа улица навън. Ако имаш нужда от доказателство, че животът продължава, погледай улицата. Съжалявах. Сигурно е имала причина да не се обади по-рано. Може би не й е стигнала смелост. Може би й се е струвало нередно. Щеше да е хубаво да я видя.

Е, вече беше твърде късно.