Наследство

Една сутрин връщах дъщеря ми от преглед при лекаря. Случва се често от както тръгна на ясла. Нищо сериозно, само червено гърло, но когато продължава седмици и месеци наред, човек почва да се дразни и да се ядосва колко зле е направен света.

Слънцето е още ниско над морето и ми пече право в очите, а аз пак съм си забравил слънчевите очила. От време на време поглеждам в огледалото към дъщеря ми. Тя седи в столчето си и гледа през прозореца. Тиха, сериозна, замислена. Такива ли трябва да са двегодишните деца? Бях чел статия, че депресията модифицирала гените и се предавала по наследство. Нищо, може пък да е за добро.

В колата е единственото място, където слушам радио. Радио Енерджи. Пускат хитове от преди 15 години, а аз ги знам и ми харесват. Други станции не пускам, защото от модерните парчета ме заоблява главата, пък и ми се струва, че от тях дъщеря ми ще затъпее. Тъжна работа.

Вървят сутрешни поздрави и се обажда мъж. Казва, че е набор '64 и моли за песен, с която да поздрави своя приятелка. После почва да разказва историята им. Била първата му любов, от студентските години. Обичали се много, но животът така ги завъртял, че тръгнали в различни посоки. Не я бил виждал от години, но се сещал за нея и му се приискало да я поздрави. Дано пък чуела поздрава. Всичко най-хубаво й пожелавал и се надявал да е добре.

Така прави животът. Завърта ни. И няма смисъл да се ядосваме или сърдим. А аз вече съм пред яслата и преди да паркирам пак поглеждам дъщеря ми в огледалото.

Тиха, сериозна, замислена.