Solaar Pleure

Страхове и други комплекси

Престанах да досаждам. Това, че искам да видя някого, не значи, че и той иска да ме види.

Страхът, че се натрапвам, дълго време имаше определяща роля в отношенията ми с околните. Чак в университета си дадох сметка, че заради този ми страх другите ме намират за високомерен. Положих усилия да се променя и се научих аз да правя първата стъпка, а после се научих и да настоявам.

Между другото, сега виждам същото нещо при голямата ми дъщеря. Криво й е, че другите деца не я викат да играе с тях. Не чакай да те повикат, съветвам я аз, просто отиди и се включи в играта. Но знам, че не е толкова просто и не я притискам. Не е нужно всички да са ти приятели, казвам накрая, ще се научиш да ти е хубаво и сама.

Както и да е.

Мисълта ми е, че това с правенето на първата стъпка е хубаво, ама до едно време. После си става чисто досаждане. И изглежда напоследък се бях поувлякъл. Но вече не.

Пак съм си доброто, старо, интровертно аз, което звъни само веднъж.

И ни влече, няма как.

Някога не харесвах TV1000, защото даваха само стари филми.

Сега харесвам TV1000, защото дават само стари филми.

И така...

Аксиома първа

Нямам ясен спомен, но май за пръв път чух за аксими в час по алгебра в осми клас. Аксиомата е нещо, което приемаме за вярно и можем да използваме без да е нужно да го доказваме. Не ги харесвах тогава, не ги харесвам и сега.

Неотдавна вокалистът на Линкин Парк сложи край на живота си. Коментарите по темата бяха колоритни, но всички си приличаха по едно - осъждаха постъпката като нещо изначално погрешно. Такава е аксиомата.

Дразня се, че не мога да намеря доказателство.

Малко по малко се превръщаме в минало

Вечерта излязохме с жена ми да се разходим. Минахме през центъра, хапнахме бургери, кипихме си сладолед, пихме по нещо алкохолно на плажа, послушахме музика и се прибрахме много преди полунощ, нетърпеливи да спим.

Старая се да излизаме така поне веднъж седмично - с приятели или само двамата. Без да мислим за работата, грижите за децата, липсата на време и липсата на пари. Много е изкушаващо да се потопиш изцяло в проблемите и да спреш да се забавляваш с оправданието, че имаш да правиш по-важни неща, но аз знам, че липсата на забавления обезценява живота, кара те да искаш да свърши и те вкарва в много опасен омагьосан кръг.

През летните вечери централната част на града и крайбрежните алеи са пълни с хора. Винаги е било така. Тази събота, докато с жена ми се разхождахме, ми хрумна, че не сме срещнали нито един познат. Като гимназист беше невъзможно да изляза и да не видя поне няколко човека, с които се знам по физиономия.

А сега - никой.

Усетих се чужд и излишен. Това все още си е моят град, но явно не е моето време. Изглежда, то, времето, ни отнася все по-далеч от настоящето и все по-близо до миналото, докато накрая се слеем с него.

Хубавото е, че тази мисъл не ме смути. Аз си имам семейство. Съвсем не възразявам светът да продължи без мен. И без това отива по дяволите.

Всички дни са лоши

Не трябва ли?

Редуваха се приливи и отливи,

и пълнолуния изпълваха очите ми,

а празнодумия изпълваха живота ми.

Пресъхнаха сълзите ми.

Запяхме нови летни хитове

и после бързо ги забравихме,

и спряхме да четеме стихове,

и вече не мечтаехме.

И всичко вече ми е все едно.

За нищо вече не тъгувам

и нищо не желая, но...

Кога ще спра да те сънувам?