Камфоров спирт

Сядаме за обяд край масата в хола. Питам го как върви ремонтът. Не сме се виждали от девет дни.

 - Добре върви. Днес съборих плочките в кухнята. Останаха още малко, но много ме заболяха ръцете и трябваше да спра.

Ремонтът продължава вече повече от година. Ръцете почват да го болят все по-бързо, все по-силно и все по-продължително. Преди плочките трябваше да изкърти мивката, дограмата, дюшемето и какво ли още не. А от шпакловането го болят раменете и гърбът.

Изведнъж изпуска лъжицата си.

- Понякога пръстите ми просто отказват. Все едно ги няма.

Вдига ръката си пред очите си и се втренчва в нея, сякаш се опитва да я свие в юмрук със силата на погледа си. Пръстите потрепват, отначало едва-едва, после се размърдват и вече всичко е наред.

 - Трябва да си почиваш повече - казвам аз. Той само се усмихва. - Наистина. Не се преуморявай толкова.

Дори усмивката му е уморена. Всъщност и той би искал да си почива повече. Но няма как. Няма за кога. Премества се на дивана, бърка под ниската холна масичка и вади шишенце камфоров спирт. Сипва малко в дланите си и започва да ги разтрива. Стаята се изпълва с опияняващ аромат. Разтрива ръце бавно и методично, с унесен поглед втрива течността в кожата си, сякаш изпълнява движения на магическо заклинание. Приисква ми се спирът наистина да помогне, изведнъж болката да изчезне и никога да не го болят ръцете отново. Искам го с цялото си сърце!

Нищо. Не става така. Ръцете просто ще го болят до края на живота му. Въздъхвам, защото нищо друго не ми остава.

Онзи странен момент, в който...

...решаваш, че не заслужаваш да си щастлив. Удоволствието е грях. Забраняваш си смеха и усмивките. Всяко забавление буди чувство на вина.


има какво да дам
има за какво да живея
с теб

Да мислиш позитивно е вредно

Не зная как да се противопоставя на фанатизма, с който целият свят се е вкопчил в идеята за неразрушимото щастие, за вечната, чиста радост от живота, който е съвършен и прекрасен, и чудесен, и е достатъчно само малко да променим гледната си точка за да видим колко хубаво е всичко всъщност. Да оставим настрана фактът, че ми се повдига от несекващите съвети как да живеем, идващи от вечно ухилените водещи на ток-, реалити- и други шоута. Да оставим настрана фактът, че абсурдни идеи (като тази, че понеже нещата се привличат, значи като мислиш за хубави неща ще получиш хубави неща), събират огромен брой поддръжници и трупат популярност, вместо да бъдат осмивани като пълни глупости. Това, което истински ме тормози е, защо е необходимо да отричаме негативната страна на живота. На кого му е притрябвало? Каква е причината?

Изглежда е заради пари. Това е философия, която носи печалби. Обещанието за щастлив живот се продава добре. Напоследък е модерно да се дискутира колко опасна е чалгата за младото поколение. Според мен философията на позитивното мислене е далеч по-опасна.

Не знам как да се противопостава, но един ден ще кажа на сина си: "В тъгата няма нищо лошо." Може пък той да ме послуша.

Ето няколко цитата от една статия, на която попаднах скоро. Не ти ли звучат правилно?

- Когато ви се внушава, че избирателно трябва да използвате само положителните емоции и мисли, всъщност се осакатява вашата способност за критичен анализ и автономно действие. Освен това, когато не успее да промени живота си с позитивни мисли, човек изпитва вина, че не практикува достатъчно упорито и не спазва ритуалите, популяризирани от съответния гуру. Така той се инфантилизира и започва да търси причините за неблагополучията си не в реалната действителност, не в сложните взаимовръзки, а в начина си на действие и собственото си мислене. 

- Научните изследвания са категорични, че когато хората са тласкани да се стремят към щастие, те по-често се чувстват нещастни. Предписвайки поредния ритуал, който ги насочва към щастливо мислене, този вид възгледи и идеологии тласкат към едно самообвинително изследване, което ги прави по-скоро зависими, отколкото отговорни за действията и преживяванията си.
Този тип едностранчиво мислене изкривява способността ни за самокритичност, за автентичност, пречи ни да се справяме зряло със собствените си недостатъци и с неизбежните тежки житейски ситуации. С избирателната форма на мислене, а така е във всичките школи, свързани с позитивното мислене на новата епоха, се извършва един невротизиращ процес. Това е невротична компенсаторна самозащита и бягство от действителността, която ги прави по-болни и нещастни, отколкото биха били, ако са в по-цялостен контакт с действителността и чувствата си. Това е индуцирана масова невроза, която е много добра, защото е нужна на някого.

Цялата статия тук

Най-семейният празник

Странно е да си на погребение на Коледа. Виждаш роднини, които отдавна не си виждал и все ти е на езика да пожелаеш "Весели празници!" А очевидно е неподходящо.

Докато попът дудне нещо за "Спасителя", който адски много ни обичал, но просто имал проблем с изразяването на чувствата, аз си мисля как есента варихме лютеница. Добре стана тази година. Всяка година става добре. И ми е хубаво, ако щете вярвайте. Събираме се всички - няма как, много работа е. Два дни се занимаваме - първия печем пипера и патладжана, втория ги мелим и варим. Правим я в двора на къщата на баба ми. Как няма да ми е хубаво? Независимо от времето, да прекарам два дни на открито, на въздух, ангажиран с физически, но не и с психически труд, си е истинска почивка. Поводът предоставя и предостатъчно време да поговоря с баща ми, майка ми и брат ми, просто така. Отделно, не можете да си представите колко се радва да ни види баба ми. Несъмнено най-семейният празник. Истински семеен празник. Не просто повод да се наядем и напием. А и като минат тези два дни ми остава нещо хубаво - лютеницата. Цяла година ще отварям бурканчета. И ще разправям на разни приятели: "Ей, тая година сложихме осемдесе кила пипер!"; "Пък като заваля тоя дъжд право в тавата, три часа трябваше да я варим докато се сгъсти!"; и така нататък.

Както и да е. Понякога смъртта идва като облекчение както за покойника, така и за близките му. Въпреки това е подтискащо, защото някой, който до преди малко го е имало, вече го няма. Въпреки това е страшно, защото може да се случи и на теб. Пардон, не "може да", а "ще".

Прибрах се в ранния следобед и пуснах компютъра си, който отказа да тръгне. Тъкмо когато по всичко изглеждаше, че процесорът е изгорял, получих смс от приятел, че било Коледа и били ставали чудеса, и в общи линии "весели празници".

Какво да ви кажа... Весели празници наистина.

Хумористична страница

Днес благодарение на мой приятел попаднах на страница с вицове за латвийци. Смях се с глас. Добре, че шефката не беше в офиса. Всичките са адски забавни, но ако трябва да избера един, може би ще е този:

 - Латвиец е гладен. Решава да открадне хляб за да нахрани семейството си. Успява, но когато се прибира вкъщи разбира, че цялото му семейство го е изоставило и е избягало в Сибир. "Още по-добре", казва си мъжът, "повече хляб за мен". Но хлябът е червив.

Може би ще ти е по-смешно, ако го прочетеш отново. Или най-добре ги виж всичките в оригинал тук:

Добри дни, лоши дни

Дните на безгрижност и благоденствие ще бъдат заменени от такива на подлудяваща неудовлетвореност и дори споменът за тях ще изглежда наивен. Сега звучи така необоримо логично твърдението, че най-подходящото време човек да сложи край на живота си, е когато е на върха на щастието. За да не му се налага да го гледа как отива по дяволите.

А то винаги натам отива.

"Светещи точки"

Мила ми Недялке, тъй като получих писмото ти преди осем години, реших да ти отговоря като не навреме, то поне да е на осмо число. То пък се случи месецът да е март и тъй като моя милост съвсем не се заплесва по тази измислена празничност, пак го отложих - сега за следващия месец. Виж, по април се заплесвам още от юноша. Както не те познавам, мога да се хвана на бас, че знаеш какво правят джанките през април. И прасковите, дюлите, ябълките, крушите.... Те се взривяват отвътре, Недялке.

И от сухи, грозни клечки, клонките им се превръщат в бели и розови, при това уханни суровакници.

Недялке, ти си много, много готина, разбрах го още тогава - преди осем години, като получих писмото ти. И си казах : "Ей сега сядам, да й напиша едно писмо и аз". Имах да свърша нещо дребно - оставих писмото за другия ден. После го оставих за следващата седмица - други дреболии трябваше да свърша, та да съм изцяло спокоен  съсредоточен, когато пиша на теб.

Не бях изцяло спокоен и съсредоточен през тези осем години, мила ми Недялке, не знам защо. Казвам ти го с най-дълбоката и чиста откровеност, на която съм способен. Ама аз и предните осем не бях. И по-предните.

Нали и според теб не съм длъжен да бъда психоаналитик на самия себе си - тогава нека не ти обяснявам защо въобще не бях такъв, какъвто исках да бъда, вече няколко пъти по осем години.

Ей, Недялке, сън мой осемгодишен, сега с огромно удоволствие искам да ти кажа, че умно и добре съм сторил, като не ти писах писмо веднага. Вероятно отдавна нямаше да се поздравяваме, ако се срещнем на улицата. Може би щяхме дори и да се ненавиждаме - вече. Става тъй - все по-често - не може да не знаеш.

А виж, в най-тежки моменти през целите тези осем години аз се обръщах към теб, за да ме спасиш. И ти можеше. Правеше го. Колко сме разговаряли, колко съм те обичал, ти мене също...

Благодаря ти, Недялке.

Ти беше моята светеща точка - толкова време - в този мой неизбежен, проклет и май съвсем естествен човешки мрак.

На всичкото отгоре за пръв път ви живота си не бях егоист - с теб. Защото нито съм те виждал, нито (е, жалко) съм те докосвал с пръст.

Това е, Недялке. Много исках някога да ти го кажа. Хич не мога да обясня защо. Може би защото няколко пъти почти повярвах, че те видях на улицата. Просто си казвах няколко пъти, когато се заглеждах, без да искам, в някое момиче: "Ето я!"

Недялке моя, мое велико, просто, толкова важно нещо: светеща точка - в неизбежно тъмната глъбина.

И като знам вече, че магията се разваля, щом погледнеш право в чудото (или пък се и наказва), изпращам ти това писмо не на твоя адрес, а до всичките Недялки и Неделчовци - за да не угаснат скъпите, светещи точки на човеците и за да не умре желанието на дърветата да се взривяват отвътре така върховно красиво през април.