Важното е те да са добре

 - Важното е те да са добре. - полу-въздъхва тя и затваря последната страница на албума. Обръща го и за миг сякаш се кани да започне да го разглежда отначало. Вместо това остава загледана в снимката, която е сложила на корицата. На нея е синът й с жена си и новороденото си дете, тъкмо когато ги изписват от болницата след раждането. Той замина за Щатите преди две години. Чак да не повярваш, че за толкова кратко време могат да се случат толкова много неща. Запозна се с жена си. Влюби се. Ожени се. Роди му се дете. Само две години, а толкова много неща! Пък при нея - нищо.

Те изглежда наистина са добре. Поне ако се съди по снимките. Апартаментът хубав. Колата голяма. Имат едни снимки от плажовете на Флорида - да им завиди човек. И тези от медения месец след сватбата - били 10 дена на Хаити. Голяма красота там. Имало вариант тогава да дойдат, но щяло да излезе много скъпо, пък и кой иска да си прекара медения месец в България? Нека да е нещо по-така. Иначе се чуват редовно по скайп, праща й снимки, пък и пари й праща. Тоя албум с неговите пари си го е купила. Сега щели да я викнат, да отиде при тях покрай Коледа. Тя няма търпение да види внучката си. И със снахата да се запознае, де. Малко странна изглежда, крива някак си, ама какво да се прави, нищо не смее да каже, щом синът й си  я обича...

- Айде. И благодаря, че дойде да ме видиш.  Че иначе...

Разбира се. Омръзва все да си говориш със снимки. Но важното е те да са добре.

Прането и поезията

Опитвам да се фокусирам, но мислите ми са в безпорядък.

В някакъв момент осъзнаваш, че работата ангажира твърде голяма част от времето ти. Опитваш се да намериш начин да промениш това, но сякаш единственият изход е да работиш още повече.

Ужасната част от живота приключва само със самия живот.

Затварям очи в един от най-слънчевите неделни следобеди. Дограмата и щорите не правят стаята нито достатъчно тиха, нито достатъчно тъмна. Но сега ще успокоя дишането си и ще изчистя съзнанието си, и знам, че сънят ще ме завладее. Научих това от "Синовете на Великата Мечка". Имам четиридесет и пет минути преди алармата на телефона да звънне и отново да трябва да съм някъде, и отново да трябва да свърша нещо. Трябва.

Иска ми се да имах повече от четиридесет и пет минути.

 - Когато бях малка, най-много обичах лятото. Сега пак лятото ми е любимият сезон. Виждаш ли, че не всичко се променя с времето? - тя подхваща спор, който бяхме започнали преди седмица. А може и да бяха две.
 - Не е същото. Когато си била малка, си обичала лятото заради ваканцията. От петнадесети юни до петнадесети септември изглеждаше като цяла вечност. Дори двете седмици на село сякаш бяха безкрайни и се случваха толкова много невероятни неща. Съзнателно или не, лятото за теб е значело свобода. А сега обичаш лятото, защото прането съхне по-бързо. Изобщо не е същото.

Много е отчайващо, като се замислиш.

Но пък няма как да мислиш за две неща едновременно. Не може хем да мислиш за прането, хем да мислиш за "Вино от глухарчета". И противно на всичко, което смяташ за правилно, въпреки категоричната ти решителност да отстояваш убежденията си, Животът ти казва: "прането е по-важно от поезията".

И спираш да мислиш за всичко отчайващо.

Как изобщо да се надяваш?

Нещата, които имаш, винаги ще са по-малко от нещата, които нямаш. И това, което си, никога няма да е това, което искаш да бъдеш. Как да се надяваш на щастие?

Кофа с котенца

Вписвам се във Фейсбук и съм залят от "мъдрост". Красиво звучащи, претенциозни послания написани на фона на нямаща нищо общо снимка. Безкрайни съвети за Живота, Вселената и Всичко останало, харесани, споделени и коментирани. Кратки, клиширани изречения, в които се търси и открива несъществуващ смисъл. Отвратително е.

Прави ми впечатление снимка на кофа пълна с пет пръста вода, в която са удавени 6 новородени котенца. Под снимката гневни граждани споделят потреса си от направеното и предлагат всевъзможни брутални методи за саморазправа с извършителя. Последният коментар гласи: "Това не са хора!"

Как да не са хора? Точно хора са. Може би е трудно да го повярваш, може би е трудно да го приемеш, може би е трудно да го признаеш, но хора по целия свят правят ужасни неща ежедневно. Кое поддържа в теб илюзията, че на хората им е вродено да са добри, състрадателни и изпълнени с любов? А изразите "човещина" и "зверство" се използват съвсем неправилно.

Умение

А ти можеш ли навсякъде да откриваш нещо хубаво?

Монетизиране

Влиза оня ден няк'ва в офиса и ми вика:

 - Предлагам книги. Интересувате ли се?

Жената изглеждаше така, че още от пръв поглед предизвикваше съжаление. В ръцете й видях няколко различни по големина и по цвят на корицата книги. Реших, че неволята я е принудила да разпродава личната библиотека.

 - Не. - Това си беше самата истина. Постарах се да звуча категорично. Не исках да си помисли, че блъфирам за да сваля цената.

 - Не четете, така ли? - попита тя и лицето й колебливо се разтегли в особена усмивка, в която имаше едновременно печал и упрек. Това малко ме стъписа и аз не знаех какво да кажа. Тя обаче знаеше и продължи: - Тогава Ви оставям тук една брошурка да си четете. - Бръкна в чантата си и извади от там някакви листи, скачени с телбот, които остави на бюрото ми, врътна се и излезе.

Чак сега ми светна каква е работата. На листите пред мен имаше удебелено заглавие "Грижа ли го е Бог за мен?". Досмеша ме, защото си представих как аз самият обикалям офисите и раздавам на нищо неподозиращи хора брошурки "Грижа ли ме е мен за Бог?" Наясно съм, че в съвременния свят абсолютно всяко нещо може да се монетизира, но да продаваш на хората вяра считам за по-долно от проституцията. Обаче ако бях извикал след жената "Курва!", щях аз да се окажа лошият.

Мислех над това докато заспивах същата вечер.

Лято без спомени

Сънувах песен, която смятах, че отдавна съм забравил.

Събуждам се от алармата на телефона, но знам, че е рано и оставам още няколко минути в леглото. Когато тези няколко минути изтекат, ще започне поредният ден от това лято без спомени, което заплашва да прерасне в живот без спомени.

I Wish