Моето време

По мое време беше различно. Хората се ценяха според качествата си. Важни бяха куражът, достойнството, моралът. Може би е било само защото тогава никой нямаше годишнен доход, с който да се похвали. Не знам.

Най-много ми липсват разговорите. Обичахме да говорим за глупости като дали има случайности, ще получим ли втори шанс, светло ли е бъдещето и има ли смисъл да мечтаеш за непостижимото. Сега всички са прекалено умни за да говорят за глупости. Вече знаят достатъчно. Не си струва. И няма време. Разбира се.

Изглежда, когато твоето време отмине, отминаваш и ти. Остава ти само да гледаш отстрани.

Да!

Отидох да си платя интернета. От всички сметки единствено тази за интернет не мога да платя онлайн и трябва да ходя до офиса. Този път не ми тежеше, имах нужда от разходка. Идва редът ми и добре изглеждащо момиче ме пита за телефония номер. Не ми се случва често, казвам си на ум, но отговарям послушно без да се правя на интересен с остроумни забележки. Докато чакам да ме намери в системата разглеждам бюрото. Има работен календар, на който пише: "Да! Аз ще се усмихвам всеки ден от новата 2011 година!" На мен още ми е пред очите вчерашната случка, когато си говорехме с тази моя приятелка и тя ми обясняваше колко сухи и безвкусни мандарини си е купила последния път, и изведнъж майка й се обади и й каза, че баща й е починал. Трябва да си наистина безразличен към чуждата болка за да можеш да се усмихваш всеки ден.

Не, дори това няма да е достатъчно. Трябва да си изгубил всичко човешко.

От глупост

Дали е генетично заложено или е въпрос на възпитание е без значение. Човек винаги иска да постъпи правилно, независимо какво ще му струва.

Така желанието да кажеш истината ще те тормози винаги и ще продължаваш да го обмисляш като вариант, макар да знаеш, че с това ще рискуваш всичко постигнато и със сигурност ще загубиш много. Странно е как можеш да провалиш живота си заради нещо минало, което не би трябвало да има значение за никого, освен за теб. Може би ще го направиш утре?

Само от глупост.

Нищо добро

Младостта кара човек да игнорира недостатъците на хората, с които случаят го е събрал. Намира оправдание за всяко поведение. Тя, младостта, минава много бързо и истината излиза на яве, а това, както сме казвали и преди, никога до нищо добро не е довело. Нуждата да вземеш решение става все по-неизбежна с времето - дали да се примириш с неща, за които си се клел, че никога няма да се примириш, или да останеш сам.

Да, животът винаги предоставя избор.

преди лягане

Ядем и пием, но някои липсват. Шегите пак са смешни, но какво щеше да е, ако бяха тук тези, които ги няма?...

Прецакани сме

Животът има алтернатива, но тя е още по безсмислена.

Самодоволно

Доволен съм от блога си. Доволен съм от това, което съм написал и как съм го написал. Харесва ми и се радвам, че има и други, на които им харесва. Не че 60 читателя са много, но са далеч повече, от колкото съм очаквал, особено като се има предвид, че не съм правил нищо за да привличам хора тук. Никъде не съм слагал линкове, почти не коментирам в чужди блогове, не пълня блогрола си с надеждата някой да ми върне "услугата", нито карам познатите ми да влизат... Разчитам, че всеки е попаднал тук по свое желание и защото му е приятно.

Това е едната от причините да запазя блога си анонимен. Исках да бъде четен от хора, на които им харесва. А не такива, които влизат, понеже ме познават. Примерно. Другата причина също е съвсем проста. Не исках тези, които ме познават, да съдят за мен по текстовете в блога. Това е като да прочетеш "То" и да решиш, че Кинг е откачен изверг психопат. Хората са склонни да го правят.

Виждал съм свои текстове тук-там. Всеки път ми е приятно, дори да не е оставен линк към оригинала. Гледам на това като на доказателство, че на някого му е харесало. Нямам проблем с така наречената интелектуална собственост. Пиша с идеята някой да прочете написаното и колкото повече хора го направят, толкова по-добре съм се справил. Нямам амбиция да привличам трафик, да печеля пари и да ставам известен. Мои неща са се появявали в Прочети това, в Свежо, Блогът на Атанас Янев, споменаха ме в Аз Ваня, преведоха ме на английски във форума на американския университет, провокирах пост в блогът на Витанова и т.н. Между другото, ако погледнете коментарите под ето тази публикация ще разберете защо съм изключил коментарите тук. ;)

Опитвам се да кажа, че всичко това е много хубаво и се радвам на линковете, на писмата и че изобщо четете.

Иначе последните 12 месеца за мен бяха много напрегнати и се случиха десетки неща. Есента и зимата разсъждавах колко подтискащо е да не можеш да си намериш работа и как това може тотално да те скапе. После няколко месеца преминаха в усилия да завърша ремонта на настоящето ми жилище. Безкрайно уморително. Отскоро се преместих да живея в новия си дом и усещането е страхотно. Все още съм под влиянието на първоначалния ентусиазъм. Струва ми се, че точно това беше промяната, от която имах нужда.

Сега си мисля... Браво на мен.

Нека видим какво ще се случи.