Една песен

Тази песен никога не ми е харесвала. Не че е лоша, просто не ми харесва, може би защото клипът ме дразни. Веднъж обаче я пуснаха по радиото в една маршрутка, късно вечер, голям студ, пътувах с едно чудно момиче без да знам точно за къде. Тя беше много уморена, всъщност и двамата бяхме много уморени, беше отпуснала главата си на рамото ми и ми разказваше за някакви нейни си моменти на щастие, съвсем тихо... Видя, че съм си ожулил ръката, взе я в нейните и почна да ме усопкоява, че ще се оправи. Жени. После попита дали не говори прекалено много и аз нищо не казах, но си мислех, че всъщност аз мълча прекалено много и че ще е добре да кажа нещо, но бях твърде ангажиран да се сдържам да я прегърна. А то беше трудно, не само защото, както се сещате, тя е наистина красива, но и защото бях пропътувал половината свят именнот за да я прегърна, а изведнъж се беше оказало, че последното хич не е добра идея... С нея така и не се разбрахме, което е жалко, вярвайте ми, а споменът е хубав. Аз съм единственият, който го помни обаче и сега, като се замисля, ми се струва адски безсмислено да пиша всичко това.

Степният вълк

Ах, накъде да погледна, накъде да насоча мисли - никъде не ме чака радост, отникъде не долавям призив, нищо не ме привлича, всичко вони на гнила консумативност, на гнило полудоволство, всичко е старо, увяхнало, сиво, отпуснато, изтощено. Мили боже, възможно ли е? Как можах да стигна дотук, аз, окриленият младеж, поетът, приятелят на музите, странникът по света, пламенният идеалист! Как толкова бавно, дебнешком ме обхвана тази парализа, омразата срещу себе си и всички, притъпеността на чувствата, дълбоката зла отегченост, този мрачен ад на пустота в сърцето и отчаяние?

Думите ги изрича един дяволски сбъркан тип в книжка на име "Степният вълк". Пълна е с такива пасажи! Авторът е Херман Хесе. Бих могъл да съм и аз, но не говоря толкова превзето.

Ръжда не хваща

Разлистих назад страниците в пощенската си кутия, прочетох няколко стари писма, припомних си някои мили думи, позабравени усмивки, трепети...Няма по-сладко чувство от носталгията.

Не бива да оставяш старата любов съвсем да ръждяса, дори да ти се струва, че е само в тежест. Когато погледнеш в миналото, там трябва да има нещо хубаво. Иначе какво ти остава?

Перфектен уикенд.

Вчера започнах деня пред компютъра, продължих с няколкочасова разходка в Морската градина с много (хубави) снимки и завърших със задружно напиване в местна кръчма.

Днес първата ми мисъл, като се събудих беше "утрин, ведра като нощ." Мрачно, дъждовно, студено... Останах си вкъщи и не правих нищо конкретно, губих си времето, гледах в тавана, мислих за хиляди неща, не мислих за нищо, отлагах всичко, мечтаех за бъдещето, припомнях си миналото. Понякога е страхотно просто да си дишаш.

Бих казал, че съм изпълнил перфектния сценарий за всеки от двата дни.

No More Dragons Left to Slay

Първо си изпълнен с решимост.

Винаги започва така.

Решимост и напрегнато очакване на нещо да се случи. Оглеждаш се за изненади. Чувстваш се силен. Надсмиваш се над другите, защото са се предали. Мислиш за живота като за битка. Готов си да предизвикаш съдбата.

Всеки път е едно и също.

Времето минава, а силата ти си стои неизползвана. Нима си пропуснал битката? Жадуваш да се бориш, но няма срещу какво. Предизвикваш съдбата, а тя те игнорира. Вселената те игнорира. Истината прозира с годините.

Когато си го виждал толкова много пъти, спира дори да е интересно...

Енергията ти се е умножила с натрупаното разочарование, обида, ярост и трябва да избие нанякъде. Измисляш си врагове, измисляш си каузи и се хвърляш срещу призрачните неприятели, които сам си създал. Измисляш си свят, където си велик или поне си някой.

Или приемаш, че си човек и си незначителен. Силата ти не значи нищо. Желанията ти не значат нищо. И живееш живота такъв, какъвто е. Защото си силен и можеш да го понесеш.

Kind of funny, kind of sad

...mad world...

If You Die Today

Сигурно си правил някакво преброяване на хората, на които ще липсваш, ако днес умреш. Без роднините, естествено. Аз ги преброих преди четири години и от там насетне го правя регулярно. Днес нещо пак ме подсети за това. Бройката си е същата, хората са същите. Значи хората са качествени. И което е по-важно, значи имам дяволски добра преценка за тези неща.

Едно момиче беше казало двайсет и осем. Без роднините! Направо ме убива. Пробвай с нещо като...три. Така поне няма да си завишила с много.