Камбана

Опелото беше в катедралата. Там имат голяма камбана. Като удари, душата ми завибрира. Върна ме в спомените ми от летата при баба ми. Там всеки ден биеше камбаната на църквата. Бях се научил да различавам кога бие на умряло.

Като се случи, баба ми винаги излизаше в двора и си намираше някаква работа пред къщата, към улицата. Вземе, примерно, една тясна мотика и се хване да разчиства плевелите между плочките, а аз тичам наоколо и стрелям по кокошките с лъка си. По някое време по улицата минава някоя жена и баба ми ѝ виква:

 - За кого биеше, ма?

 - За Райчо, на Добруджанката. Ей, горе срещу плодзеленчука.

Двете се разприказват. От какво е умрял човека? Как? Какъв е бил? Дошли ли са децата му за погребението или ще дойдат после за наследството? Правеше ми впечатление, че всеки беше "на някого". Поприказват, поприказват, пък жената накрая си тръгва, а баба ми се прибира обратно в къщата.

Мислех си тогава, че това е просто любопитство, но вече знам, че е било друго. Човек има нужда да знае за смъртта. Иска му се да научи повече за нея. Да я разбере някак. И може би да се подготви за нея.

Едва ли успява.

Порив за промяна

На най-добрите хора им се случват най-ужасните неща. Видял съм повече от достатъчно доказателства за това, но всеки нов пример ме разтърсва и ме изпълва с всепоглъщаща омраза към този проклет живот. Разтрепервам се и имам чувството, че ще се пръсна. Минават седмици докато успея да култивирам обичайното си горчиво примирение и приемане на несправедливостите.

Цялото ни съществуване се крепи на надеждата. Всяка сутрин избираме да отворим очи, защото се надяваме, че всичко ще е наред. Лошото няма да се случи на нас, понеже ние сме добри. Надеждата е безумна, но я оправдаваме с какви ли не тъпотии за карма, грижовни божества, морална вселена... Как се живее, когато тази надежда бъде опровергавана категорично отново и отново, и отново?

Искам да променя нещо. Всичко искам да променя. Но понеже нямам уменията нито знанията да сътворя нещо по-добро, поривът ми за действие избива единствено в агресия и желание за разруха. Бих разрушил този скапан свят. Бих го запалил и бих гледал как гори. Това е ад. Това е безкрайно страдание. Щастието съществува само за да направи нещастието възможно и да подхрани силата му.

Дишам дълбоко. Мисля за други неща. Помага, но не съвсем.