Неописуем ужас

 В една неделя, както много други недели, децата бяха при родителите ми, а жена ми работеше в съседната стая. Бях прекарал цялата сутрин в четене и тъкмо приключих книгата, когато усетих, че нещо с Вселената не е наред. Тишината в апартамента придоби плътност и полегна по мебелите, слънчевите лъчи, които влизаха през прозореца станаха студени на пипане, цветята в саксиите на перваза изведнъж спряха да растат и една и съща секунда се повтори няколко пъти. 

Връхлетя ме мисълта, че така празен ще бъде Животът, когато децата порастнат и вече не живеят у дома и мислено взех решение да намеря нещо, с което да го запълня, но вътрешно знаех, че няма да успея.

Малко по-късно всичко си дойде на мястото, но споменът за изпитания неописуем ужас се връщаше в някои нощи месеци наред.

Понеже съм татко

 Рано сутринта на първия учебен ден цялото семейство вървим към училището. Малката ми дъщеря ме държи за ръката. Като я гледам, струва ми се прекалено малка. Струва ми се, че не е готова. Обаче я водя.

Използвам времето докато вървим да ѝ натяквам някакви неща, които съм ѝ казвал десетки пъти. Все досаждам на децата с наставления и поуки. Питам я дали си знае адреса и тя го казва. Вместо "квартал" казва "улица", но все тая. Хваля я, че го знае.. Питам я какво трябва да прави, ако се изгуби.

 - Аааааа.... - не се сеща в началото, но после казва - Стоя на едно място и чакам да ме намериш.

Пак я хваля, че знае. След малко тя ме пита:

 - Ами ти, ако се загубиш, какво трябва да правиш?

 - Аз не се губя. Нали съм татко. - сам трябва да се намирам, мисля си, нямам кого да чакам, но тези неща не ги изричам на глас, разбира се.

Тя завърта театрално очи, но се усмихва, явно развеселена от отговора ми. Виждам я, че после продължава да разсъждава по темата. Когато се замисли за нещо, устните ѝ мърдат, сякаш си говори сама. 

В двора на училището откриваме учителката ѝ. Представям я, тя подава цветето, но е забила поглед в земята. Влиза в строя с новите си съученици, а аз и майка ѝ се дръпваме назад и след миг вече не я виждам зад тълпата от хора.

После чакаме. Не съм разтревожен за нея, просто ми липсва. Липсва ми да ме държи за ръката. Два часа по-късно вече вървим обратно към вкъщи, аз нося пълната с учебници раница и слушам как разказва на майка си какво е ставало в класната стая.

И много внимавам да не се изгубя. Нали съм татко.

Резултати

Понякога бедите са резултат от собствените ни липса на умения, липса на знания, липса на предпазливост, или надменна увереност, че вселената ни е длъжна и някой друг ще се погрижи за нашето благополучие.

Друг път нещастието идва просто защото животът е отвратителен, а ние сме безсилни да направим каквото и да е.

Самота от началото до края

Много обичам в горещите нощи да стоя до късно на плажа. Децата играят някъде на пясъка. Възрастните си говорят на теми, в които не е нужно да участвам. Ако си мълча, на никого не му прави впечатление. Морето, луната, алкохолът, музиката - удоволствието е истинско.

Тази вечер обаче съм вкъщи и слушам силна музика в слушалките. И си мисля за самотата, която ме съпътства през почти целия ми живот. Подсъзнателно се бях надявал, че децата ми ще ме избавят от нея. Наивно и глупаво, знам. И несправедливо спрямо тях. Вече знам.

Пускам Baldur's Gate 3. Дяволски добра игра. Жалко, че на децата ми не им харесва. Но аз мога да играя и сам.

Младото поколение

 Днес прочетох, че младото поколение щяло да излекува света. Искрено се надявам да е така. Имам обаче известни съмнения. Не само защото съм скептичен по природа. И не защото имам нещо против младите, дори напротив, харесвам ги или поне някои от тях. За съжаление обаче всички млади споделят една много неприятна характеристика - остаряват.

И ние някога бяхме млади. И на нас възлагаха големи надежди. И какво направихме? Нищо. Освен, че остаряхме и прехвърлихме надеждите на следващото поколение. Точно както са правили всички поколения преди нас.

Отсъствие

 Отсъствие

Със теб не сме се разделяли,
откакто се разделихме.
Аз пак те мисля в неделите,
които не споделихме.

Аз пак те чакам по празници,
ти все така си далече.
И нищо в теб не ме дразни,
и нищо в теб не ми пречи.

Очакване непрекъснато,
и радост – даже по-силна.
Спокойно, плътно отсъствие,
което да ме закриля.

Мария Донева 

Неизплакани сълзи

 Ставам свидетел на опитите на приятелите си да започнат нови романтични връзки. Събират се "за да видят как ще потръгне". После се разделят без да им мигне окото.

На тяхно място и аз бих се затруднявал. Изобщо не мога да си представя да се влюбя... 

"На тая възраст всичко е изгубено." 

За една хубава любов е важно все още да има неизплакани сълзи.

Би трябвало всичко да свърши

Имал ли си някога чувството, че ей сега светът ще се срути и в миг всичко ще изчезне в грандиозна имплозия? Усещаш го с цялото си същество и вътрешно тръпнеш в напрегнато очакване. Донякъде с тревога и страх, но същевременно и с облекчение и разбиране, защото изглежда логично - дори редно - да стане точно сега. Ще се случи всеки момент, знаеш го! Трябва да се случи. Няма начин светът да продължи да съществува.

Аз съм се чувствал така и все оставам излъган, обзет от тъпо разочарование. Пустият Живот продължава. За добро или за лошо.

Светла ѝ памет

 Пак погребение. Този път на наша приятелка от гимназията. Всъщност с жена ми бяха приятелки от детската градина. В компанията ни тя беше най-чистосърдечния, безкористен и добронамерен човек. 

Преди три години диагностицираха дъщеря ѝ - тогава на 4 - с левкемия. Две години майка и дете лежаха в болницата. Дъщеря ѝ се оправи. Първо от левкемията, после от страничните ефекти от лечението. Научи се да върви отново. Научи се да говори. Майката си намери работа. Семейството им се стабилизира финансово, купиха си апартамент и за пръв път от много, много време, имаха надежда за щастие.

 - Ха ха - каза Животът, Вселената или Бог. И я уби.

Мисля си за нея и ми тежи. Мисля си за майка ѝ. Мисля си за дъщеря ѝ. Мисля си за мъжа ѝ. Твърде много страдание, струва ми се. Търся някакъв начин да им помогна. Няма начин. Никога няма начин да се помогне. Можем само да съчувстваме и да страдаме заедно. Можем да търпим докато повече не можем да търпим.

В неделя ще събера вкъщи приятели по случай рождения ми ден. Ще ядем, ще пием и ще празнуваме. Не че съм се родил, а че все още съм жив. Че знае ли се? Не се знае.

Достатъчна причина

Дори когато собственият ми живот изглежда подреден и балансиран, не мога да не виждам, че на други хора им се случват отвратителни неща. Незаслужени отвратителни неща, от които стомахът ми се свива.

За мен това е достатъчна причина да го мразя и да повтарям, че е скапан.

Хем се страхувах, хем се надявах

 Видяхме се неотдавна. Просто ѝ се обадих и излязохме. Бяха минали години и хем се страхувах, че се е променила, хем се надявах да се е променила.

Когато влезе в бара ми се стори същата. Вълшебна. Невъзможна, като фантазия. Пак ме обзе онова странно чувство на сладка гордост, че идва в този бар заради мен, че седи на моята маса.

Говорихме дълго за неща, които ни се бяха случили. Разказа ми за живота си и си помислих, че аз бих се вписал добре в него. После се разделихме.

Започнах този блог преди 16 години. Това е много време. Колко още трябва да мине?

Сами сме си избрали всичко

След работа монтирах двойна PVC релса дълга три и половина метра на бетонен таван съвсем сам. После нанизах пердетата. Докато миех мазилката от косата си се чувствах доволен от себе си. Не чак горд. Само доволен, че ставам за нещо.

По-късно същата вечер разглеждах снимките, които моя приятелка беше качила от Кения. Отишла там заедно с още едно момиче и явно си прекарваха страхотно. 

Докато аз бях монитрал релса за пердета, тя се беше разхождала сред лъвове и жирафи. Двамата не сме чак толкова различни. Само сме вземали различни решения. Изборите, които правим наистина определят посоката, в която поема животът ни.

Друг е въпросът дали сме били способни да направим различен избор.

За добро или за лошо

 Посрещаме новата година с надеждата да е по-добра. Как не ни омръзна? Тази надежда е обречена да остане напразна, а ние изглежда никога няма да се откажем от нея.

За добро или за лошо.