Sunday

Без да бързам

Има от какво да съм изморен. През последните 12 месеца работата ми беше изпълнена само с ядове, изкарах една магистратура, и ремонтирахме един апартамент. Нямах никакво свободно време. Никакво време за себе си.

Сега ремонтът е приключил, взех си магистратурата и напуснах работа. Преоткривам удоволствието от това да не върша нищо. Имам една теория, че нещастието е пряко свързано с бързането. Вземам дъщеря си от училеще по обед. Може ли да останем да поиграя с другите, пита тя. Може, казвам аз, не бързаме за никъде. Пък и щастието е пряко свързано с препичащото слънце. И със сянката на дърветата, и със сгушените в нападалата шума улични котки.

Казах на прекия си началник, че напускам, защото не съм щастлив. Всеки ден на работа се чувствам като пълен неудачник, казах. Давам всичко от себе си и то никога не е достатъчно, добавих след това. В бизнеса е така, отвърна тя, аз работя тук от 17 години и винаги трябва повече. Така се развиваме и ставаме по-добри и по-силни.

Според мен тази култура е погрешна. Ненавиждам я и ми се гади от нея. Тя принизява смисъла на труда и на човешкото съществуване.

И сега какво? Не знам. Водят се войни, инфлацията прави всички все по-бедни, а в държавата ни няма изгледи скоро да се сформира правителство. На този фон е странно как изобщо не се тревожа за бъдещето. Може би ще е ужасно. Почти сигурно е, че ще е ужасно. Но поне днешния ден мина без да бързам за никъде.

Thursday

Сватби и разводи

Миналата седмица бях на сватба. Беше извънредно емоционална и романтична, и ме накара да си мисля за многото си познати, които избират да не правят сватба. Една от причините - според мен - е, че нямат близки приятели, на които да вярват, че истински ги обичат, искрено се радват за тях и биха споделили щастието им безрезервно.

Четири дни по-късно мой познат ми сподели, че се е разделил с жена си. Изненадах се, защото бяха заедно много години, имат прекрасна дъщеря и изглеждаха перфектна двойка. 

Може би това отговаря на въпроса ми.

Monday

Емоционално наситен

 Сънувах, че вървя в градината на баба ми, между лехите с домати. Бях дете и доматите се извисяваха над мен, много високо. Видях пред себе си узрял, червен домат, откъснах го и се обърнах. Зад мен беше дъщеря ми, а аз вече бях възрастен. Виж сега, казах ѝ, забърсах леко домата в дрехите си и отхапах. Вкусно е, казах пак на дъщеря си, опитай сега и ти. Откъснах втори домат и ѝ го подадох. Тя го забърса в дрехата си както ѝ бях показал и го захапа. Изведнъж видях, че е с някаква официална рокля, която беше позеленяла от листата на доматите. Развиках ѝ се, че не е трябвало да идва в градината с официална рокля и че това не се пере. Тя сведе виновно очи готова да се разплаче. А аз погледнах своите дрехи и те също бяха оцветени в зелено. Пак бях дете и ме обзе паника, че някой всеки момент ще ми се скара.

Беше много емоционално наситен сън.

Доста съм уморен напоследък. Може би това наричант "бърнаут". Мисля си да изкарам няколко дни на къщата на баба ми. Малко да почета. Малко да попиша. Няма да е зле.

Friday

Дни на пълно щастие.

Като ти се яде - яж. Като ти се пие - пий. Така ме учеше един приятел преди години. Не одобряваше желанието ми да вникнвам в същността на всяко нещо, да го дефинирам и да го поставям на мястото му. Каква ти е ползата да го мислиш толкова? - питаше той, а аз нямах какво да му отговоря. И сам виждах, че нямам полза. Но си карах както си знаех.

Веднъж бях с приятели на палатка, в една гора на брега на морето. Вечер палехме огън, пекохме наденица, и пиехме докато можем. През деня плувахме или играехме белот под сенките, а щом слънцето почваше да се спуска на запад трябваше да решим кой ще върви около два километра до магазина за още наденица и още пиене. Безгрижни, щастливи дни.

Признавам, че има известно очарование в това първично, скотско щастие, породено от простичкия факт, че си жив и че край теб съществува цяла една вселена. Вселена, до която можеш да се доближиш и с която можеш да се слееш. Да си малък и незначителен под отрупаното със звезди небе, на брега на морето, те прави свободен, прави те човек, както би казал Алексис Зорбас.

Но това не е за мен. Аз искам нещо повече. Какво - не мога да обясня. Но по-всичко изглежда, че е точно обратното на щастието.

Thursday

The Streets

Прелистваме още една страница от живота си. И после още една. И още една. Ама че скапана книга.

 

Момент на затишие

 Ужасно ме издразниха на работа днес, но вкъщи дъщеря ми ме посрещна видимо оздравяла, жена ми беше в добро настроение, вечерята беше вкусна, с коняка изядох две парчета торта останала от Тодоров ден и когато всички заспаха аз останах да послушам музика. За момент всичко си дойде на мястото.

Такива моменти ми помагат да запазя разсъдъка си и да понеса следващата доза хаос.

Tuesday

Чуждо щастие

 Средата на март е, а аз вече си мечтая за август. Тогава ще си предам дисертацията, ще си ползвам отпуската, а най-хубавото е, че съм канен на сватба. И друг път ми се е случвало да приемам чуждото щастие като свое. 

Сега като го казах се замислих, дали някога някой е преживял моето щастие като негово... Не знам. И да се е случило, не ми е казал.

Няма да се откажем от живота, я!

Напоследък умират ужасно много хора. Познати. Познати на познати. Всяка седмица почти. Може би и вие сте забелязали. 

И всеки път е някак... незабележимо. 

 - Еди-си-кой почина.

 - Ужас!

И после си продължаваме по старо му.

Прави ми впечатление, че повечето хора приемаме тая смърт сравнително леко. Което от една страна може да е притеснително, но от друга страна си е хубаво. Няма да се откажем от живота, я! Скъпоценния ни, свиден, мил животец.

Човек би си помислил, че в подобна ситуация ще се паникьосаме и ще се втурнем да сбъдваме мечтите си. Но явно е нужно повече.

Светът е напълно сгрешен.