Най-семейният празник

Странно е да си на погребение на Коледа. Виждаш роднини, които отдавна не си виждал и все ти е на езика да пожелаеш "Весели празници!" А очевидно е неподходящо.

Докато попът дудне нещо за "Спасителя", който адски много ни обичал, но просто имал проблем с изразяването на чувствата, аз си мисля как есента варихме лютеница. Добре стана тази година. Всяка година става добре. И ми е хубаво, ако щете вярвайте. Събираме се всички - няма как, много работа е. Два дни се занимаваме - първия печем пипера и патладжана, втория ги мелим и варим. Правим я в двора на къщата на баба ми. Как няма да ми е хубаво? Независимо от времето, да прекарам два дни на открито, на въздух, ангажиран с физически, но не и с психически труд, си е истинска почивка. Поводът предоставя и предостатъчно време да поговоря с баща ми, майка ми и брат ми, просто така. Отделно, не можете да си представите колко се радва да ни види баба ми. Несъмнено най-семейният празник. Истински семеен празник. Не просто повод да се наядем и напием. А и като минат тези два дни ми остава нещо хубаво - лютеницата. Цяла година ще отварям бурканчета. И ще разправям на разни приятели: "Ей, тая година сложихме осемдесе кила пипер!"; "Пък като заваля тоя дъжд право в тавата, три часа трябваше да я варим докато се сгъсти!"; и така нататък.

Както и да е. Понякога смъртта идва като облекчение както за покойника, така и за близките му. Въпреки това е подтискащо, защото някой, който до преди малко го е имало, вече го няма. Въпреки това е страшно, защото може да се случи и на теб. Пардон, не "може да", а "ще".

Прибрах се в ранния следобед и пуснах компютъра си, който отказа да тръгне. Тъкмо когато по всичко изглеждаше, че процесорът е изгорял, получих смс от приятел, че било Коледа и били ставали чудеса, и в общи линии "весели празници".

Какво да ви кажа... Весели празници наистина.

Хумористична страница

Днес благодарение на мой приятел попаднах на страница с вицове за латвийци. Смях се с глас. Добре, че шефката не беше в офиса. Всичките са адски забавни, но ако трябва да избера един, може би ще е този:

 - Латвиец е гладен. Решава да открадне хляб за да нахрани семейството си. Успява, но когато се прибира вкъщи разбира, че цялото му семейство го е изоставило и е избягало в Сибир. "Още по-добре", казва си мъжът, "повече хляб за мен". Но хлябът е червив.

Може би ще ти е по-смешно, ако го прочетеш отново. Или най-добре ги виж всичките в оригинал тук:

Добри дни, лоши дни

Дните на безгрижност и благоденствие ще бъдат заменени от такива на подлудяваща неудовлетвореност и дори споменът за тях ще изглежда наивен. Сега звучи така необоримо логично твърдението, че най-подходящото време човек да сложи край на живота си, е когато е на върха на щастието. За да не му се налага да го гледа как отива по дяволите.

А то винаги натам отива.

"Светещи точки"

Мила ми Недялке, тъй като получих писмото ти преди осем години, реших да ти отговоря като не навреме, то поне да е на осмо число. То пък се случи месецът да е март и тъй като моя милост съвсем не се заплесва по тази измислена празничност, пак го отложих - сега за следващия месец. Виж, по април се заплесвам още от юноша. Както не те познавам, мога да се хвана на бас, че знаеш какво правят джанките през април. И прасковите, дюлите, ябълките, крушите.... Те се взривяват отвътре, Недялке.

И от сухи, грозни клечки, клонките им се превръщат в бели и розови, при това уханни суровакници.

Недялке, ти си много, много готина, разбрах го още тогава - преди осем години, като получих писмото ти. И си казах : "Ей сега сядам, да й напиша едно писмо и аз". Имах да свърша нещо дребно - оставих писмото за другия ден. После го оставих за следващата седмица - други дреболии трябваше да свърша, та да съм изцяло спокоен  съсредоточен, когато пиша на теб.

Не бях изцяло спокоен и съсредоточен през тези осем години, мила ми Недялке, не знам защо. Казвам ти го с най-дълбоката и чиста откровеност, на която съм способен. Ама аз и предните осем не бях. И по-предните.

Нали и според теб не съм длъжен да бъда психоаналитик на самия себе си - тогава нека не ти обяснявам защо въобще не бях такъв, какъвто исках да бъда, вече няколко пъти по осем години.

Ей, Недялке, сън мой осемгодишен, сега с огромно удоволствие искам да ти кажа, че умно и добре съм сторил, като не ти писах писмо веднага. Вероятно отдавна нямаше да се поздравяваме, ако се срещнем на улицата. Може би щяхме дори и да се ненавиждаме - вече. Става тъй - все по-често - не може да не знаеш.

А виж, в най-тежки моменти през целите тези осем години аз се обръщах към теб, за да ме спасиш. И ти можеше. Правеше го. Колко сме разговаряли, колко съм те обичал, ти мене също...

Благодаря ти, Недялке.

Ти беше моята светеща точка - толкова време - в този мой неизбежен, проклет и май съвсем естествен човешки мрак.

На всичкото отгоре за пръв път ви живота си не бях егоист - с теб. Защото нито съм те виждал, нито (е, жалко) съм те докосвал с пръст.

Това е, Недялке. Много исках някога да ти го кажа. Хич не мога да обясня защо. Може би защото няколко пъти почти повярвах, че те видях на улицата. Просто си казвах няколко пъти, когато се заглеждах, без да искам, в някое момиче: "Ето я!"

Недялке моя, мое велико, просто, толкова важно нещо: светеща точка - в неизбежно тъмната глъбина.

И като знам вече, че магията се разваля, щом погледнеш право в чудото (или пък се и наказва), изпращам ти това писмо не на твоя адрес, а до всичките Недялки и Неделчовци - за да не угаснат скъпите, светещи точки на човеците и за да не умре желанието на дърветата да се взривяват отвътре така върховно красиво през април.