We were born to be wasted

въпрос на нагласа.

два часа. толкова оставаха докато дойде да я вземе и заминат.

куфарът и продължаваше да стои все така празен насред стаята.
абсолютно празен. само малкия катинар, който така или иначе не използваше се показваше в една от преградите.

тя отпиваше бавно от чашата с кафе, слушаше музика и прелистваше стари албуми със снимки.

дори не му обръщаше внимание. на куфара.

отвори го още сутринта, но си обеща да не го докосва.
не и преди той да се обади с думите "долу съм, слизай."

отначало и беше трудно да се пребори с инстинкта "това ще ми трябва, това не, това да..." после свикна.

човек сякаш умее да свиква с всичко. и хубаво, и лошо.

това бе третият път, в който и обещаваше време-път-заедност.
затова предпочиташе да я почака малко,
отколкото да разопакова после.

за трети път.

Много други

Някой днес е щастлив.

Много други не са.

Когато няма надежда

Една от най-известните туристически забележителности в света е мостът на Сан Франциско - The Golden Gate Bridge. Това е и локацията на първо място по брой самоубийства в света - между 1400 и 1500 души са избрали да сложат край на живота си тук, като скочат от 75 метра височина и се блъснат във водата със скорост от 122 км/ч, от 1937 година, когато мостът е открит, до сега. През миналата година са регистрирани 32 такива случая, 31 през 2009, 34 през 2008. Около 15-20% не са местни, т.е. пътували са от някъде специално за да могат да скочат от този мост. Гледката сигурно е страхотна.

Всъщност реалният брой вероятно е значително по-голям от заявения в официалната статистика, защото теченията завличат телата на мъртвите навътре в океана и често не биват откривани. За сравнение, в гората Aokigahara в Япония, която е второто най-предпочитано място за самоубисйтво, са намерени едва 500 тела от 1960-та насам. (През 1960-та в роман е описано как двойка влюбени се самоубива във въпросната гора и това я прави популярна сред японците.)

На Голдън Гейт са сложили такива телефони:

Но не помагат особено.



Понякога просто не можеш да откриеш за какво да живееш.

Вече никой не пише

Казваше, че не си като другите. Харесваше младежката си дързост, вечното си любопитство към всичко ново, безкрайното изумление от живота, своята непримиримост и желанието си да променяш света. Кълнеше се, че никога няма да им позволиш да умрат. Недоумяваше как е възможно човек да допусне да стане скучен и вътрешно ненавиждаше подобни хора. Ентусиазмът ти беше толкова заразен, че всички ти вярваха.

Но сега спря да пишеш.

Знам, че имаш много работа и никакво време, а и музата ти напоследък хич я няма. Понякога се случва отново да те засърбят пръстите, да седнеш пред белия екран с ръце на клавиатурата и да имаш толкова много неща, които искаш да напишеш. Но умората не ти позволява, не можеш да се съсредоточиш, думите ти бягат и след няколко мига се отказваш, проверяваш фейсбук за последно и угасяш компютъра. Пък и вече сякаш няма нужда, няма полза, няма нищо.

Има ли значение, че ми липсваш?

Дори някъде дълбоко в теб наистина все още да е живо старото ти аз, каква от това, щом никога не излиза наяве? В моите очи ти стана съвсем като другите. Сега разбираш ли, че не беше правилно да ги ненавиждаш? Оправдаваш се, че се случва с всички... Но тъкмо в това е цялата трагедия.

В черни краски

Гледах някаква реклама на сладолед, в която анимирано човече пееше и танцуваше, и сервираше сладолед на цялото семейство. Семейството включва две деца, мама, татко и баба. Дядо, изглежда, е починал. Винаги така става. Баба се е преместила при дъщеря си, хем да гледа децата, хем иначе самотата й тежи. Пък и с всичките си болести по-добре е да има някой край нея. Двустайният апартамент не е съвсем достатъчен за петима, което създава редица неудобства и става причина за чести спорове между младите. Сигурно скоро ще се разведат. Кой ли ще изплаща кредита?

Между другото

Разказвах й някаква забавна история, когато споменах името му. Тя ме изчака да свърша, смя се с мен, а после попита:

- Той как е, между другото?

Натъпках цяла шепа пуканки в устата си, което ми даде няколко секунди да помисля. Има неща, които могат да накарат човек да будува безсънен през нощта, да се връща към спомени, които дълго се е мъчил да забрави и да полага усилия да сдържа сълзите си. Реших, че ще е кавалерско да й ги спестя.

Хрупах без да бързам, а тя гледаше встрани, сякаш не просто не я интересуваше какво ще отговоря, но дори беше забравила, че ме е попитала нещо.

- Ами, добре е, май. Имаше някакви проблеми в работата, но вече всичко му е наред. Или поне така казва.

Продължих известно време в същия дух. Тя мълчеше без да ме поглежда, затова смених темата. Имам купища забавни истории за разказване.

The Monday morning blues