Ще дойде

Колкото и приятно да те грее слънцето, рано-или късно ще дойде буря.

Есенната депресия - най-сладкото в лятото!

На 20-ти септември отбелязахме официалния Световен Ден на Депресията. Е, вие едва ли сте го отбелязали, понеже, освен мен, само още няколко хора знаят за съществуването му. Може би дори не вярвате в есенната депресия. Само че аз, като културен човек, не бих ви питал в какво вярвате. За мен важни са фактите.
Факт е, че вече дори с панталон и дълги ръкави ще ти е прекалено студено, за да си пиеш пиенето на открито нощно време. Факт е, че градът опустя, а летните дискотеки и заведенията край плажа са затворени. Факт е, че все по-малко ти се пие джин и мастика и все повече ти се пие ракия и вино. Факт е, че вместо да очакваш с нетърпение следващите месеци, повече мислиш за нещата, които ти се случиха предишните. През лятото, което отмина.

Да, ще дойде ново лято. Но това, миналото, няма никога да ти се случи отново.

Тя няма как да знае

Тя няма как да знае, но една сутрин, след като си тръгна, дъските на леглото ми се бяха разхлабили значително. От тогава минаха няколко години, но всеки път, когато лягам в леглото си или ставам, виждам стърчащите дюбли и се сешам за нея и за въпросната нощ.

Тъжно е, защото...

Тъжно е, защото никога не знаем кога и къде сме оставили част от себе си и как сме променили нечий живот.

Да, тъжно е.

Когато разкаянието не работи

Най-лесно е да се извиниш. Тежкото е, когато нямаш тази възможност.

Може някой ден да сториш на някого нещо, което после сам да смяташ за непростимо. Може дори да не си ти виновен, да е просто лош късмет, злощастно стечение на обстоятелствата, но това няма значение. В такива случаи значение има само резултатът. И така, да речем, че станалото – станало, а теб чувството за вина направо те разкъсва отвътре и просто полудяваш, измъчваш се, терзаеш се, не можеш да спиш, не можеш да ядеш, не можеш да мислиш за нищо друго. Единственото ти желание е да се извиниш и да кажеш колко много съжаляваш. Но не може, защото си даваш сметка, че в светлината на това, което си направил, едно „извинявай” звучи дяволски нелепо. Знаеш, че „извинявай” не оправя нещата и това, че съжаляваш не помага на никого. Разкаянието просто не върши никаква работа в реалния живот! Нямаш изход.

Тези случаи са най-неприятни. Остава ти единствено да се надяваш Съдбата да ти предостави възможност с дела да се докажеш, да покажеш какъв си в действителност, да върнеш обратно доверието в теб.

Пак опираме до Съдбата… Е, какво пък - да върви по дяволите.

Ghost Dog: Пътят на самурая

Бях решил да лягам вече, наближаваше 11, бях уморен, на следващия ден щях да ставам рано, но въпреки това се загледах в този филм. Грабна ме неусетно, нищо че съм го гледал много пъти, и останах пред телевизора до 1, точно преди да почне порното. Изглежда съм имал нужда да чуя отново какво е "the substance of the way of the samurai". Може би защото темата за Пътя ми е интересна напоследък. (Особено след онази книга, благодаря ти.) А във филма е пълно с цитати като този:

It is bad when one thing becomes two. One should not look for anything else in the Way of the Samurai. It is the same for anything that is called a Way. If one understands things in this manner, he should be able to hear about all ways and be more and more in accord with his own.

Не мога да проумея как е възможно да се кажат толкова много неща в един кратък филм. Как ги правят такива?!? Освен това има най-правилният саундтрак, който изобщо някога съм чувал във филм. Чуйте.

Стува ти се, че имат шансове...

- Вие май обичате децата.
- Кой не обича децата.
- Мислех, че...
- Да, знам: мислите, че понеже съм аномалия... А вие не обичате ли малки мечета? Фантастични са, като пухкави топки... Но само додето са малки, само додето не са станили хищници. Децата все още не са хищници, Майкъл, все още не са. Даже като ги гледаш, струва ти се, че имат всички данни да се развият в нещо по-свястно от самите нас, но това никога не става. И как ще става, когато именно ние ги възпитаваме, за да ги превърнем в нещо като самите нас.