Степният вълк

Ах, накъде да погледна, накъде да насоча мисли - никъде не ме чака радост, отникъде не долавям призив, нищо не ме привлича, всичко вони на гнила консумативност, на гнило полудоволство, всичко е старо, увяхнало, сиво, отпуснато, изтощено. Мили боже, възможно ли е? Как можах да стигна дотук, аз, окриленият младеж, поетът, приятелят на музите, странникът по света, пламенният идеалист! Как толкова бавно, дебнешком ме обхвана тази парализа, омразата срещу себе си и всички, притъпеността на чувствата, дълбоката зла отегченост, този мрачен ад на пустота в сърцето и отчаяние?

Думите ги изрича един дяволски сбъркан тип в книжка на име "Степният вълк". Пълна е с такива пасажи! Авторът е Херман Хесе. Бих могъл да съм и аз, но не говоря толкова превзето.

Ръжда не хваща

Разлистих назад страниците в пощенската си кутия, прочетох няколко стари писма, припомних си някои мили думи, позабравени усмивки, трепети...Няма по-сладко чувство от носталгията.

Не бива да оставяш старата любов съвсем да ръждяса, дори да ти се струва, че е само в тежест. Когато погледнеш в миналото, там трябва да има нещо хубаво. Иначе какво ти остава?

Перфектен уикенд.

Вчера започнах деня пред компютъра, продължих с няколкочасова разходка в Морската градина с много (хубави) снимки и завърших със задружно напиване в местна кръчма.

Днес първата ми мисъл, като се събудих беше "утрин, ведра като нощ." Мрачно, дъждовно, студено... Останах си вкъщи и не правих нищо конкретно, губих си времето, гледах в тавана, мислих за хиляди неща, не мислих за нищо, отлагах всичко, мечтаех за бъдещето, припомнях си миналото. Понякога е страхотно просто да си дишаш.

Бих казал, че съм изпълнил перфектния сценарий за всеки от двата дни.

No More Dragons Left to Slay

Първо си изпълнен с решимост.

Винаги започва така.

Решимост и напрегнато очакване на нещо да се случи. Оглеждаш се за изненади. Чувстваш се силен. Надсмиваш се над другите, защото са се предали. Мислиш за живота като за битка. Готов си да предизвикаш съдбата.

Всеки път е едно и също.

Времето минава, а силата ти си стои неизползвана. Нима си пропуснал битката? Жадуваш да се бориш, но няма срещу какво. Предизвикваш съдбата, а тя те игнорира. Вселената те игнорира. Истината прозира с годините.

Когато си го виждал толкова много пъти, спира дори да е интересно...

Енергията ти се е умножила с натрупаното разочарование, обида, ярост и трябва да избие нанякъде. Измисляш си врагове, измисляш си каузи и се хвърляш срещу призрачните неприятели, които сам си създал. Измисляш си свят, където си велик или поне си някой.

Или приемаш, че си човек и си незначителен. Силата ти не значи нищо. Желанията ти не значат нищо. И живееш живота такъв, какъвто е. Защото си силен и можеш да го понесеш.

Kind of funny, kind of sad

...mad world...

If You Die Today

Сигурно си правил някакво преброяване на хората, на които ще липсваш, ако днес умреш. Без роднините, естествено. Аз ги преброих преди четири години и от там насетне го правя регулярно. Днес нещо пак ме подсети за това. Бройката си е същата, хората са същите. Значи хората са качествени. И което е по-важно, значи имам дяволски добра преценка за тези неща.

Едно момиче беше казало двайсет и осем. Без роднините! Направо ме убива. Пробвай с нещо като...три. Така поне няма да си завишила с много.

Можеш например...

Можеш например да напишеш едно писмо.
Ще се зарадва.
Или пък картичка.
Защо не?
Знаеш, че ще се зарадва.

Из "Payback"

Rosie: Tell me something, Porter. When did you decide to leave? That night we slept together?
Porter: No. The next day, when I drove you to work.
Rosie: Should've asked me to quit.
Porter: You could've asked me to drive you somewhere else.

(и после)

Rosie: I should have quit.
Porter: I should have driven you somewhere else.

Абе велик филм... Ще го гледам скоро.

Момичето, което изчезна.

Беше особена, защото понякога говореше за себе си в мъжки род.

Не е лесно да изчезнеш, когато имаш мобилен телефон и електронна поща, регистрация в skype и ICQ, във форуми и разни интернет страници. Но тя изчезна. Понякога ми се иска да й кажа, че постъпи глупаво и че няма право.

Много по-често обаче ми се иска да постъпя като нея.

Да...

Не бързай да благодариш.

Може да минат години и да вярваш, че всичко се е разминало. Може всеки път, щом се сетиш за случилото се да си казваш какъв късметлия и щастливец си. И мислено да отправяш по едно "Благодаря ти, Боже", макар да не ти е много присъщо точно на него да благодариш.
После разбираш, че си се заблуждавал и всъщност ситуацията е доста скапана. Оказва се, че, ако животът изглежда хубав, най-вероятно не си запознат с всички факти. И ти се иска да върнеш думите си на благодарност обратно.

Спрайт

Хей, ти.
Спрайт има да ти каже нещо.
Всичко, в което вярваш, е илюзия.

Добра приятелка.

Тя каза: "Сега ако бях една добра приятелка, щях да те напия, да те съблека и да те изчукам." Ще ми се да имах повече такива приятелки! :) А това май е първата усмивка в този блог.
Ласкаещо е, когато всеки се опитва да те спасява. Но все пак какво трябва да направи човек, за да му повярват, че няма нужда?
Искаш да ми помогнеш? Добре. Подай ми онова въже и като ти дам знак ритни ей това столче...

Rusty skyes

С пожелания за повече мрачни, влажни и подтискащи дни.