Wednesday

Тъжен интернет

Интернет е пълен с много, много тъжни места. Сборни пунктове за тъжните хора, където да могат да споделят онова, което никой друг не иска да чуе. Без обществото да налага своята "позитивна цензура".

В личната мъка няма нищо позитивно. Няма "това ще те направи по-силен". Няма "всеки край е начало". Няма "всичко ще бъде наред".

Има само мъка.

Понякога аз ги търся, понякога сами ме намират.

Sunday

Този блог все още го има

Слънчев ден. Първият от дълго време.

Обядвах нещо на крак, но вместо да се прибера в офиса, седнах на една от пейките в градинката. Сам. Отказах се да каня колегите да обядваме заедно. В началото ми стана малко обидно, че все отказват, докато не се сетих, че за тях съм "шеф" и всъщност е съвсем нормално да странят от компанията ми.

Слънцето напича и чак ми се иска да вдишам от светлината. Като прочета някой фентъзи епос, после все се размечтавам, че такива светове действително съществуват все някъде...

Така и не можах да реша какъв е правилният начин да се мечтае. Ако мечтаеш за невъзможни неща, това не прави ли мечтите ти безполезни? Ако пък мечтаеш за постижими неща, това не прави ли мечтите ти тривиални? Объркваща работа.

Преди няколко месеца Илън Мъск каза, че целта на живота му е да направи човечеството междупланетен вид. Хубава цел. Хубави мечти. Честно казано, това е най-вдъхновяващото нещо, което съм чувал през живота си. Желая му успех. Какво ли е да си част от нещо толкова голямо? Ние тук се борим да запазим междублоковите пространства. Другаде се борят да наложат религията си. А той покорява слънчевата система. Разликата в мащабите е очевидна. Защо не може всички да са като него?

По същата причина, поради която не може всички да са каквото и да е. Например, не може всички да са добри родители. Всъщност повечето хора изобщо не стават за родители. Някак приемаме като аксиома, че в мига, в който някой стане родител той изведнъж се променя. А на практика, ако даден човек не умее да общува с другите хора, не е способен на емпатия, ако е нетърпелив, избухлив, егоцентричен той си остава такъв. Поведението му към децата няма да е по-различно.

А те са само деца.

Твърде често чувам това. Те са само деца и не са виновни. Повтарят каквото са видели. Така са научени.

Ние пък сме само възрастни. Действаме както сме били научени, когато сме били деца. От своите родители, които също са били деца, и са виждали и чували неща, които после са повтаряли.

Кога децата спират да са жертви и стават виновни?

Според мен всеки човек трябва да поема вината за действията си от мига, в който се роди. Не защото така е правилно или справедливо, а защото това е градивно, носи ценен опит, който ни помага да станем по-добри личности. От прехвърляне на вината полза няма.

И аз не съм добър родител. Нито жена ми. Стараем се, но в крайна сметка мога само да се надявам, че дъщеря ми ще ни превъзмогне и ще стане по-добра. Да си лош пример също може да бъде полезно.

А самите деца са върховен пример за нашето безсилие. Има толкова неща, които искаме да им дадем, а не можем. Има толкова неща, от които искаме да ги предпазим, а не можем. Не можем дори да ги научим на нещата, които знаем. Нищо не можем.

Такива са уроците, които получавам от дъщеря си. Все трудни. А годините минават и всичко е наред или, по-точно казано, всичко си е все същото. Поне този блог все още го има.

Monday

Житейски опит

Дойде време дъщеря ми да тръгне на детска градина. (Как лети времето...) Един ден по-рано я заведох да се запознае с учителката.

Влязохме в съблекалнята, почукахме на вратата, представихме се. Учителката беше симпатична. Говореше твърде превзето за вкуса ми, но може пък така да е по-добре за комуникацията с малки деца. По едно време покани дъщеря ми да надникне в стаята, при другите деца. Хвана я за ръка, двете влязоха до прага на вратата и се огледаха. В мига, в който пусна ръката на дъщеря ми, тя се врътна и по най-бързия начин се скри зад краката ми, прегръщайки ме с всичката си сила.

Реших да обясня реакцията й и казах:
 - Има лоши спомени от яслата.

Физиономията на учителката замръзна и последва едно протяжно:
 - Оооооо... Ама, не говорете така пред нея! Няма нужда детето да остава травмирано. Можете да я накарате да вярва, че в яслата е било много хубаво. Моят син например изобщо не харесваше училището, но аз му внуших, че учителката му е била много добра. Сега, ако го питате, ще каже, че там е било много хубаво.

Нещо в начина по който я гледах я накара да добави:
 - Вие си решавате, де. Аз само предлагам.

После си тръгнахме. Дъщеря ми щастлива, аз - както винаги. Що за човек целенасочено промива съзнанието на детето си и подменя спомените му с най-долните методи на пропагандата? Такъв, който е открил, че пътят към щастието минава през заблудата. Такъв, който смята, че щастието е по-важно от истината.

Аз мисля да оставя спомените й такива, каквито са, за да познава света такъв, какъвто е. И да я науча да се справя с него.

Friday

Календар на живота

От време на време преглеждам календара на живота, колкото да си припомня как лети времето.

И да попълня своите "случвания".

Не знам...

Давам си сметка, че смъртта е страшно нещо и всички имаме нужда от някакво успокоение. Дали ще е прераждане или безсмъртна душа, или просъществуване чрез наследниците си...

Но все пак е полезно да не забравяме обективната истина - и съм убеден, че хората могат да я понесат - че този живот, в това тяло, на този свят е краен. И всичко, което искаме да направим, трябва да го съберем в тези няколко квадратчета.

П. С. Убеден съм, че и преди съм споделял статията от WaitButWhy, но не успях да намеря къде. Споделям я пак.





Tuesday

Оцеляване чрез адаптация


Teach me how...

Friday

Всеки по пътя си.

В ранния следобед се изсипа силен дъжд на едри капки. Налях си водка, пуснах музика и гледах през прозореца чак докато дъждът спря. Има си предимства да си шеф.

Има си и недостатъци. Същия ден тръгнах късно от офиса заради проточил се разговор с клиент. Разликата в часовите зони прави комуникацията много неудобна.

Улиците вече бяха почти изсъхнали. Тръгнах пеш към вкъщи. Исках да дам време на съзнанието си да се прочисти от проблемите в работата. Старая се да не ги нося у дома. За трийсет минути вървене успявам да пренастроя мисленето си на друга вълна и да почна да дишам по-дълбоко.

А и след дъжда въздухът беше свеж и приятен.

Изведнъж погледът ми беше привлечен от силует на момиче, което се беше навело в градинката до тротоара, близо до оградата на една къща и си играеше с малка, рижава котка. Лицето й оставаше скрито в сянката, но аз я познах. Бих я познал винаги.

Тя не ме чу, когато се приближих. Клекнах до нея и като се протегнах да погаля котката казах:

 - Да не смяташ да си я вземеш?

Тя се стресна, а, щом ме позна, се засмя и отвърна:

 - Не. Стресна ме като се промъкваш така.

После поговорихме малко за котки докато клечахме и чешехме Рижавата от всички посоки едновременно. Ръцете ни нито веднъж не се докоснаха. Рижавата явно беше доволна, правеше осморки между краката ни и се отъркваше ту в единия, ту в другия. Едва ли бяха минали повече от десет минути, когато станах да тръгвам.

 - Радвам се, че те видях. - каза тя. За пръв път. Винаги аз го казвах.

 - Изглеждаш си все същата. - казах аз съвсем не на място, но, за щастие, тя отвърна, че аз също и не се получи неловко.

Махнахме си и тръгнахме.

Всеки по пътя си.

Wednesday

Подарък за самотници

Чудесна идея за подарък!

Microwave Cooking for One

Thursday


Никога не е твърде късно, за малко тъжна музика.

Monday

Четене и писане


Мараня 

От всичките видове очакване, които съществуват, очакването на нечия смърт е това за което най-малко се говори. Това е най-мълчаливият тип очакване. Когато много хора очакват едно и също, то това очакване се споделя с поглед. Многото приказки не се вкореняват в този вид очакване. Само погледа. 
Очакването на нечия смърт е и най-мъчителното такова. Без значение дали се чака с потисната тъга или с тръпка на възбуда за едно начало породено от един край. 
В главата ми изплува очакването на смъртта на баба ми по майчина линия. Тя беше дребна, добра жена със сини очи, която цял живот не бе повишила тон на никое от 4-те си деца. Мъжът й (когото не помня) е бил същият. По думите на майка ми годините на нейното детство са били единственият период в живота й, за който тя си спомня с удоволствие. Майка ми недоумяваше как хора с начално образование, които са били принудени да блъскат цял живот като говеда, са могли да имат толкова хармоничен живот заедно, без нито един скандал, за който тя или друга от сестрите и да си спомни. Майка ми също така недоумяваше как самата тя след като се е изместила в града, завършила институт, относително се е издигнала в социалният си статус, и се омъжила за човек от същата класа със същото образование може да има толкова катастрофален брак и съсипан живот. 
Майка ми имаше добри спомени дори от периодите, когато някоя от тях се е разболявала от шарка и баба ми е слагала всичките деца в една стая, за да могат всички да се заразят и преболедуват шарката докато са малки. Тя си спомняше как всяка сутрин, когато се будели се преглеждали една друга дали имат обриви, и след като всички минели болестта получавали хубаво ядене и отивали до града за награда...
Баба ми бе религиозна жена в най-добрият смисъл на това понятие. Никога не натрапваше религията и вярванията си и се подсмихваше разбиращо на внучетата си - малките атеистчета, продукти на командният социализъм, когато ние се подигравахме с нейният бог. Тя съчетаваше по странен начин вярата си с езическо гадаене чрез хвърляне на боб. Трябва да е била добра във бобохвърлянето, защото жените от цялото село ходеха при нея, да я питат къде е изчезнала козата, ще се възстанови ли синът им след операцията, изневерява ли мъжът им... Любопитното беше, че дори кадъните в село, целите завити с фереджета и мюсюлманки по вяра ходеха при баба ми да им хвърля боб. Хвърлянето на боб се бе оказало по-обединяващо за хората в селото и от безрилигиозният комунизъм. Вероятно затова гадаенето на боб се счита за вид “магия”. Споням си, че питах баба си как точно боба показва разни неща, дали е някакъв специален боб, или трябва да се хвърля специално. Тя ми отговори, че боба може и да показва това-онова, но много по-важно е да познаваш хората. Хората са истинската магия, а боба е средството да свържеш отделните магии по начин, който те самите са позволили. 
[...]
Видях я за последен път през пролетта на 1998г. Тя лежеше в леглото и стенеше. От нея бе останало само очи, кожа, кости и подут корем пълен с бобовидни израстъци. Както и глас. Реши да каже, че се радва, че ме вижда. Започна с отпаднал, но мил глас, но изведнъж изви и застена. Усилието да говори и бе докарало ежедневните зверски болки отново. Беше се превърнала в наркоман в края на живота си. Биеха и морфин ежедневно, но след неколкократно вдигане на дозата докторът каза, че това ще е. Поради слабото и сърце не може да се увеличава количеството на морфина повече, защото ще я убие. 
“Защо, господи? Какво лошо съм сторила? На кого съм навредила? Защо ме наказваш така?”......”АААААА!!!”.......”Дори синът ти е страдал на кръста само ден !”......”Кога ще свърши това? АААААА !!....Избави ме !.......За какво? За какво?....Кога съм те предала?” ААААА!!!........... 
Ушите ми заглъхнаха и погледа ми се разфокусира. Избягах от стаята и продължих да тичам, докато стигнах до лозето, което дядо ми е засадил навремето. Там се спрях и се разплаках от безсилие. Не исках да виждам това. Всичките детски спомени, които имах от баба си, от нейните разкази, от разказите на другите за нея, всички те бяха като картинна галерия извираща от и утвърждаваща в някаква степен живота. Това което видях сега бе като чук разбиващ всичко в тази галерия, разрушаващ и изравняващ всичко до най-древните, бълбукащи основи в които светеха като червени факли несъкрушимите истини.

Това са части от разказ, който прочетох преди години в един форум. Тогава много обичах да чета. Четенето беше за мен върховното душевно преживяване.
Покрай този форум и такива разкази разбрах, че четенето е нищо в сравнение с писането... И започнах да пиша.

//Нямам представа кой е авторът. Ако си ти и искаш да го сваля от блога си, пиши ми.

Thursday

Някаква депресия

Не е депресия. Има по-подходящи думи. Обезсърченост. Безнадеждност. Такива някакви.

Неприятно е да знаеш, че не ставаш за нищо. Да виждаш, че си се провалил във всяко начинание. Няма пред кого да се оправдаваш. Просто си неудачник.

Такива мисли правят живота тежък и те карат да се откажеш от него.

Вероятности

Жена ми се обади да каже, че е спечелила петдесет лева от лотарията. Страхотно.

От време на време й напомням, че не бива да се прехласва прекалено много по тези игри, но като цяло проявявам разбиране. Не споделям популярната напоследък неприязън към лотарията. Всеки има нужда от надежда понякога.

Да си купиш билетче на практика е същото като да запалиш свещ в църквата. Само дето при билетчетата вероятността чудото да се случи е по-голяма.

Wednesday

Повече от хиляда думи

Някои неща са по-депресиращи от други.

Monday

Няма кой


На трийсет и две и още чакаш някой да те намери. Не разбра ли, че няма кой? Всички сме изгубени.



Friday

По следите на слънцето

Thursday

Неблагодарен съм

Една сутрин гледах репортаж за поредния инцидент на пътя. Тъкмо си бях направил чай от мента. Седмицата ми беше доста скапана, не можех да спя добре, а бях чувал, че чаят от мента успокоява нервите. И така, детето при майка ми, жена ми в болница, а аз седях вкъщи и гледах репортаж за поредния пътен инцидент.

"Благодаря на Бога, че успяхме да измъкнем жената навреме." - каза един от замесените в случая.

Не я разбирам тази благодарност. Няма логика в нея. А изглежда всички се радват, че животът им е само толкова скапан, а не малко повече. Сякаш не могат да си представят свят, в който просто всичко е наред.

Аз мога.

Вместо да си доволен, че лошото не е по-лошо, редно е да пожелаеш доброто. Да тъгуваш за него. Редно е да си гневен, да мразиш даденото състояние, да пожелаеш промяна и тези емоции да се превърнат в движещата сила, която да случи промяната. Гибелен гняв, достоен да бъде възпят от Музата.

Аз съм неблагодарен. Заради всичко, което животът може да бъде, а не е. Заради целият му неосъществен потенциал. И, ако някой иска да чуе от мен, че животът е хубав, ще трябва първо наистина да го направи такъв.

Friday

По-добрата история

Все се срещаме през септември. Не че има някаква специална причина... Просто така се случва. Може би защото е далеч от рожденни дни, Нова Година и други подобни и няма опасност да се изкушим да си правим подаръци, които после да се чудим как да обясняваме от кого са и за какво са. А и септември сякаш е най-подходящ за едни такива никакви настроения и подобни срещи изглеждат съвсем в реда на нещата.

Не обичам да бързам, затова тръгвам навреме. Вървя по слънчевата страна на булеварда, но слабото слънце не може да ме стопли. Заради студения вятър е. Пристигам на мястото точно в уговорения час и след няколко минути тя се появява.

 - Здравей! - прегръща ме. Оставя ме аз да реша къде ще ходим и какво ще правим. Разговорът върви леко.

За мен тези срещи са за да се уверя, че при нея всичко е наред. Че се справя. Че няма нужда от помощ. Моята помощ, примерно, но не само. Проверявам как е, просто за да съм спокоен.

Нямам представа тя какво очаква от тези срещи, затова я питам.

 - Иначе започвам да се тревожа за теб. Като се видим, като видя, че си си все същия, че не си се променил... После знам, че всичко ще е наред.

Часовете минават неусетно, стъмва се, дори на закрито е хладно. Седим един срещу друг разделени от масата, обгърнали чашите си с пръсти. Разказваме, смеем се, показваме си снимки.

 - Защо лъжеш, когато пишеш? Защо пишеш за неща, които никога не са се случили? А ги описваш така, сякаш са истина - пита тя.

 - Просто си измислям.

Пиша историята такава, каквато е могла да бъде, не такава, каквато е. Тази история винаги е по-вълнуваща, по-трогателна, по-романтична, по-мистична, от колкото истинската. В тази история няма значение, че не се срещаме все през септември. Дори няма значение, че изобщо не се срещаме.

Monday

До самия край

взето от Дияна

Той я познава
от не знам колко години
и си помисли тогава
още при първия поглед
и краткото ръкостискане
„Приятно ми е”
че по-хубаво нещо не е виждал
и начинът по който се дразни
на шегите му неуместни, често жестоки
и изкарва най-лошото от нея-
това й е най-силната поезия
и колкото и рядко тя да го прегръща
той не я поглежда а задържа дъха си
защото ако я вдиша или се взре в очите й
макар за секунда ще трябва
да не я пусне
И винаги бе наблизо не прекалено
но достатъчно поне един път в годината
да я вижда и това му стига
И никога няма да й каже че я сънува
и му се иска да я вдигне
и завърти за да чуе смеха й
и да я погали от вътрешната
страна на дланта
и да й направи сутрешно кафе
и да я попита как го пие
и да проследи с пръст очертанията
на скулите й и да види отблизо
от пет сантиметра да кажем
присмехулните й тъмни очи
да усети острите й лакти
и да може да й обясни защо е такъв
а не инакъв и че не е лош и груб всъщност
или пък е но с нея може да е добър би могъл
да и щедър а не саркастичен
и нараняващ хората
Но това няма да се случи
защото той никога няма да й каже
нищо от това
и тя никога няма да разбере
за тази негова свещена тайна
която той пази така ревниво
дори от себе си
И така до самия край

Sunday

Традиционни, християнски празници

Христос воскресе!

Празниците са хубаво нещо и не би трябвало да ви карат да се чувствате по-напрегнати, по-изнервени или по-изморени. Повечето дни са изпълнени със задължения. Празниците трябва да са различни. Изживейте деня така, че да ви достави удоволствие.

Ако по някаква причина не можете да боядисате яйцата в четвъртък или в събота - направете го в неделя. Ако пък не ви се занимава - не ги боядисвайте изобщо. Това не ви прави лоши хора и няма за какво да се чувствате виновни. Вместо това можете да се видите със семейство и роднини, да прекарате малко време с тях, да им разкажете какво се случва с вас и да ги изслушате.

Или пък недейте. Този светъл християнски празник е чудесен повод за семейни сбирки, но не всеки има семейство, с което иска да се сбира. Случва се, какво да се прави, бог така е решил. Това не ви прави лоши хора. Посветете времето си на любимо занимание - каквото и да е то. Дали сами или с компания, дали вкъщи или сред природата, дали полезно или вредно - все едно, стига да ви прави щастливи.

Ако сте решили да пътувате през почивните дни, направете го, защото наистина искате. Наистина искате да видите и опознаете някое ново място (или да се върнете на някое старо и познато). Наистина искате да се отдадете на почивка, далеч от ежедневието. Наистина искате да усетите очарованието в това да си на път. Направете го за удоволствие. А не защото всички така правят. Не защото така трябва. Иначе по-добре си останете вкъщи и си спестете престоя в задръстванията. Това няма да ви направи по-лоши хора.

Сега сякаш всеки си спомня как едно време баба му е събирала цялата фамилия и е създавала неповторим семеен уют. И се опитва да направи същото, като я имитира. Повтаря същите действия и ритуали, сякаш са заклинания с магическа сила, които призовават "духа на семейния уют". И ако не се получава почва да се чуди защо и в кого е вината. Според мен тайната е, че едно време бабата не е имитирала своята баба. Просто е правила всичко онова, което е искала и което я е правело щастлива.

Правете нещата, които ви правят щастливи. Дори ако те не включват боядисване на яйца по Великден. Няма смисъл да се напъвате да правите неща, които не желаете. Тези дребни, социални лицемерия нямат силата да ви направят по-добри хора. Нито пък пренебрагването им ви прави по-лоши. Други са нещата, които ви правят лоши, И ако сте лоши, ще си останете такива, независимо колко пъти кажете "Христос воскресе".

Monday

Животът победи

Нещата във фирмата, където работех, взеха да се скапват. Няколко от колегите напуснаха в края на миналата година и, като получих възможност, аз също напуснах. Пет дни по-късно шефът ми се самоуби.

Не съм от хората, които биха открили вина в себе си за нещо подобно. Просто се зачудих каква би могл да оправдае такова решение? Да го направиш заради проблеми в работата ми се стори пълен абсурд. Всъщност всяка причина, за която се сетих, ми се стори недостатъчна и глупава.

А той изглеждаше съвсем разумен, уравновесен, здраво стъпил на земята човек. Работех с него ежедневно. В никакъв случай не бих допуснал, че изобщо някога е помислял за самоубийство.

Но явно на всеки му се налага да води битка с живота. Дори да не личи отстрани. И понякога животът побеждава. Казано така, звучи много странно. Животът побеждава, а резултатът е смърт. Има нещо много сбъркано в цялата работа...

Thursday

Наследство

Една сутрин връщах дъщеря ми от преглед при лекаря. Случва се често от както тръгна на ясла. Нищо сериозно, само червено гърло, но когато продължава седмици и месеци наред, човек почва да се дразни и да се ядосва колко зле е направен света.

Слънцето е още ниско над морето и ми пече право в очите, а аз пак съм си забравил слънчевите очила. От време на време поглеждам в огледалото към дъщеря ми. Тя седи в столчето си и гледа през прозореца. Тиха, сериозна, замислена. Такива ли трябва да са двегодишните деца? Бях чел статия, че депресията модифицирала гените и се предавала по наследство. Нищо, може пък да е за добро.

В колата е единственото място, където слушам радио. Радио Енерджи. Пускат хитове от преди 15 години, а аз ги знам и ми харесват. Други станции не пускам, защото от модерните парчета ме заоблява главата, пък и ми се струва, че от тях дъщеря ми ще затъпее. Тъжна работа.

Вървят сутрешни поздрави и се обажда мъж. Казва, че е набор '64 и моли за песен, с която да поздрави своя приятелка. После почва да разказва историята им. Била първата му любов, от студентските години. Обичали се много, но животът така ги завъртял, че тръгнали в различни посоки. Не я бил виждал от години, но се сещал за нея и му се приискало да я поздрави. Дано пък чуела поздрава. Всичко най-хубаво й пожелавал и се надявал да е добре.

Така прави животът. Завърта ни. И няма смисъл да се ядосваме или сърдим. А аз вече съм пред яслата и преди да паркирам пак поглеждам дъщеря ми в огледалото.

Тиха, сериозна, замислена.

Как да сме съпричастни вместо да съчустваме

Съпричастността е осъзнат избор. За да сме съпричастни трябва

  • да погледнем нещата от перспективата на другия и да приемем, че това е неговата истина;
  • да не го съдим;
  • да зачитаме емоциите му и да му го покажем.
Съпричастността е да чувстваме ЗАЕДНО. Не е нужно да казваме нещо умно. Даже не е нужно да казваме каквото и да е. Важна е само връзката.