Житейски опит

Дойде време дъщеря ми да тръгне на детска градина. (Как лети времето...) Един ден по-рано я заведох да се запознае с учителката.

Влязохме в съблекалнята, почукахме на вратата, представихме се. Учителката беше симпатична. Говореше твърде превзето за вкуса ми, но може пък така да е по-добре за комуникацията с малки деца. По едно време покани дъщеря ми да надникне в стаята, при другите деца. Хвана я за ръка, двете влязоха до прага на вратата и се огледаха. В мига, в който пусна ръката на дъщеря ми, тя се врътна и по най-бързия начин се скри зад краката ми, прегръщайки ме с всичката си сила.

Реших да обясня реакцията й и казах:
 - Има лоши спомени от яслата.

Физиономията на учителката замръзна и последва едно протяжно:
 - Оооооо... Ама, не говорете така пред нея! Няма нужда детето да остава травмирано. Можете да я накарате да вярва, че в яслата е било много хубаво. Моят син например изобщо не харесваше училището, но аз му внуших, че учителката му е била много добра. Сега, ако го питате, ще каже, че там е било много хубаво.

Нещо в начина по който я гледах я накара да добави:
 - Вие си решавате, де. Аз само предлагам.

После си тръгнахме. Дъщеря ми щастлива, аз - както винаги. Що за човек целенасочено промива съзнанието на детето си и подменя спомените му с най-долните методи на пропагандата? Такъв, който е открил, че пътят към щастието минава през заблудата. Такъв, който смята, че щастието е по-важно от истината.

Аз мисля да оставя спомените й такива, каквито са, за да познава света такъв, какъвто е. И да я науча да се справя с него.