По-добрата история

Все се срещаме през септември. Не че има някаква специална причина... Просто така се случва. Може би защото е далеч от рожденни дни, Нова Година и други подобни и няма опасност да се изкушим да си правим подаръци, които после да се чудим как да обясняваме от кого са и за какво са. А и септември сякаш е най-подходящ за едни такива никакви настроения и подобни срещи изглеждат съвсем в реда на нещата.

Не обичам да бързам, затова тръгвам навреме. Вървя по слънчевата страна на булеварда, но слабото слънце не може да ме стопли. Заради студения вятър е. Пристигам на мястото точно в уговорения час и след няколко минути тя се появява.

 - Здравей! - прегръща ме. Оставя ме аз да реша къде ще ходим и какво ще правим. Разговорът върви леко.

За мен тези срещи са за да се уверя, че при нея всичко е наред. Че се справя. Че няма нужда от помощ. Моята помощ, примерно, но не само. Проверявам как е, просто за да съм спокоен.

Нямам представа тя какво очаква от тези срещи, затова я питам.

 - Иначе започвам да се тревожа за теб. Като се видим, като видя, че си си все същия, че не си се променил... После знам, че всичко ще е наред.

Часовете минават неусетно, стъмва се, дори на закрито е хладно. Седим един срещу друг разделени от масата, обгърнали чашите си с пръсти. Разказваме, смеем се, показваме си снимки.

 - Защо лъжеш, когато пишеш? Защо пишеш за неща, които никога не са се случили? А ги описваш така, сякаш са истина - пита тя.

 - Просто си измислям.

Пиша историята такава, каквато е могла да бъде, не такава, каквато е. Тази история винаги е по-вълнуваща, по-трогателна, по-романтична, по-мистична, от колкото истинската. В тази история няма значение, че не се срещаме все през септември. Дори няма значение, че изобщо не се срещаме.

До самия край

взето от Дияна

Той я познава
от не знам колко години
и си помисли тогава
още при първия поглед
и краткото ръкостискане
„Приятно ми е”
че по-хубаво нещо не е виждал
и начинът по който се дразни
на шегите му неуместни, често жестоки
и изкарва най-лошото от нея-
това й е най-силната поезия
и колкото и рядко тя да го прегръща
той не я поглежда а задържа дъха си
защото ако я вдиша или се взре в очите й
макар за секунда ще трябва
да не я пусне
И винаги бе наблизо не прекалено
но достатъчно поне един път в годината
да я вижда и това му стига
И никога няма да й каже че я сънува
и му се иска да я вдигне
и завърти за да чуе смеха й
и да я погали от вътрешната
страна на дланта
и да й направи сутрешно кафе
и да я попита как го пие
и да проследи с пръст очертанията
на скулите й и да види отблизо
от пет сантиметра да кажем
присмехулните й тъмни очи
да усети острите й лакти
и да може да й обясни защо е такъв
а не инакъв и че не е лош и груб всъщност
или пък е но с нея може да е добър би могъл
да и щедър а не саркастичен
и нараняващ хората
Но това няма да се случи
защото той никога няма да й каже
нищо от това
и тя никога няма да разбере
за тази негова свещена тайна
която той пази така ревниво
дори от себе си
И така до самия край

Традиционни, християнски празници

Христос воскресе!

Празниците са хубаво нещо и не би трябвало да ви карат да се чувствате по-напрегнати, по-изнервени или по-изморени. Повечето дни са изпълнени със задължения. Празниците трябва да са различни. Изживейте деня така, че да ви достави удоволствие.

Ако по някаква причина не можете да боядисате яйцата в четвъртък или в събота - направете го в неделя. Ако пък не ви се занимава - не ги боядисвайте изобщо. Това не ви прави лоши хора и няма за какво да се чувствате виновни. Вместо това можете да се видите със семейство и роднини, да прекарате малко време с тях, да им разкажете какво се случва с вас и да ги изслушате.

Или пък недейте. Този светъл християнски празник е чудесен повод за семейни сбирки, но не всеки има семейство, с което иска да се сбира. Случва се, какво да се прави, бог така е решил. Това не ви прави лоши хора. Посветете времето си на любимо занимание - каквото и да е то. Дали сами или с компания, дали вкъщи или сред природата, дали полезно или вредно - все едно, стига да ви прави щастливи.

Ако сте решили да пътувате през почивните дни, направете го, защото наистина искате. Наистина искате да видите и опознаете някое ново място (или да се върнете на някое старо и познато). Наистина искате да се отдадете на почивка, далеч от ежедневието. Наистина искате да усетите очарованието в това да си на път. Направете го за удоволствие. А не защото всички така правят. Не защото така трябва. Иначе по-добре си останете вкъщи и си спестете престоя в задръстванията. Това няма да ви направи по-лоши хора.

Сега сякаш всеки си спомня как едно време баба му е събирала цялата фамилия и е създавала неповторим семеен уют. И се опитва да направи същото, като я имитира. Повтаря същите действия и ритуали, сякаш са заклинания с магическа сила, които призовават "духа на семейния уют". И ако не се получава почва да се чуди защо и в кого е вината. Според мен тайната е, че едно време бабата не е имитирала своята баба. Просто е правила всичко онова, което е искала и което я е правело щастлива.

Правете нещата, които ви правят щастливи. Дори ако те не включват боядисване на яйца по Великден. Няма смисъл да се напъвате да правите неща, които не желаете. Тези дребни, социални лицемерия нямат силата да ви направят по-добри хора. Нито пък пренебрагването им ви прави по-лоши. Други са нещата, които ви правят лоши, И ако сте лоши, ще си останете такива, независимо колко пъти кажете "Христос воскресе".

Животът победи

Нещата във фирмата, където работех, взеха да се скапват. Няколко от колегите напуснаха в края на миналата година и, като получих възможност, аз също напуснах. Пет дни по-късно шефът ми се самоуби.

Не съм от хората, които биха открили вина в себе си за нещо подобно. Просто се зачудих каква би могл да оправдае такова решение? Да го направиш заради проблеми в работата ми се стори пълен абсурд. Всъщност всяка причина, за която се сетих, ми се стори недостатъчна и глупава.

А той изглеждаше съвсем разумен, уравновесен, здраво стъпил на земята човек. Работех с него ежедневно. В никакъв случай не бих допуснал, че изобщо някога е помислял за самоубийство.

Но явно на всеки му се налага да води битка с живота. Дори да не личи отстрани. И понякога животът побеждава. Казано така, звучи много странно. Животът побеждава, а резултатът е смърт. Има нещо много сбъркано в цялата работа...

Наследство

Една сутрин връщах дъщеря ми от преглед при лекаря. Случва се често от както тръгна на ясла. Нищо сериозно, само червено гърло, но когато продължава седмици и месеци наред, човек почва да се дразни и да се ядосва колко зле е направен света.

Слънцето е още ниско над морето и ми пече право в очите, а аз пак съм си забравил слънчевите очила. От време на време поглеждам в огледалото към дъщеря ми. Тя седи в столчето си и гледа през прозореца. Тиха, сериозна, замислена. Такива ли трябва да са двегодишните деца? Бях чел статия, че депресията модифицирала гените и се предавала по наследство. Нищо, може пък да е за добро.

В колата е единственото място, където слушам радио. Радио Енерджи. Пускат хитове от преди 15 години, а аз ги знам и ми харесват. Други станции не пускам, защото от модерните парчета ме заоблява главата, пък и ми се струва, че от тях дъщеря ми ще затъпее. Тъжна работа.

Вървят сутрешни поздрави и се обажда мъж. Казва, че е набор '64 и моли за песен, с която да поздрави своя приятелка. После почва да разказва историята им. Била първата му любов, от студентските години. Обичали се много, но животът така ги завъртял, че тръгнали в различни посоки. Не я бил виждал от години, но се сещал за нея и му се приискало да я поздрави. Дано пък чуела поздрава. Всичко най-хубаво й пожелавал и се надявал да е добре.

Така прави животът. Завърта ни. И няма смисъл да се ядосваме или сърдим. А аз вече съм пред яслата и преди да паркирам пак поглеждам дъщеря ми в огледалото.

Тиха, сериозна, замислена.

Как да сме съпричастни вместо да съчустваме

Съпричастността е осъзнат избор. За да сме съпричастни трябва

• да погледнем нещата от перспективата на другия и да приемем, че това е неговата истина;
• да не го съдим;
• да зачитаме емоциите му и да му го покажем.

Съпричастността е да чувстваме ЗАЕДНО. Не е нужно да казваме нещо умно. Даже не е нужно да казваме каквото и да е. Важна е само връзката.

Аз помня

Толкова много писма съм изпратил.
И всичките без отговор.
Ще пратя още.
Само да намеря на кого.