Чувство без име

Казвах си, че е без значение, но не беше така. Чувствах една безименна смесица от гняв, обида и разочарование. Боях се, че това чувство може да поеме контрол над мен, но не знаех как да се справя с него, затова просто го бях натъпкал дълбоко, преструвах се, че не съществува и чаках да умре.

Пълнолунията идваха и си отиваха, лятната ми почивка започна и свърши, а после и новогодишните празници. Сезоните се изредиха. Качих десетки щастливи снимки в мрежата с приятели и приятелки, отбелязах присъствието си в половината барове и ресторанти в града. А тя така и не се обаждаше.

В един дъждовен следобед, докато с колегите в офиса обсъждахме как времето изобщо не предразполага към работа, телефонът ми зазвъня и нейната снимка се появи на екрана. Загледах се за миг в красивите й очи преди да отговоря. Всичко в мен се беше стегнало и свило.

Говорихме три - четири минути. Минахме през обичайните клишета, питахме се как сме, тя предложи да се видим и аз отказах. Дори не помня с какви думи. Но помня, че гласът ми звучеше безчувствено и студено, почти враждебно. Сякаш звънът на телефона беше задействал скрит детонатор и безименното чувство в мен беше избухнало, завладявайки ме напълно. Точно както знаех, че ще стане.

Прекарах остатъка от деня гледайки по-малко в монитора и повече в мократа улица навън. Ако имаш нужда от доказателство, че животът продължава, погледай улицата. Съжалявах. Сигурно е имала причина да не се обади по-рано. Може би не й е стигнала смелост. Може би й се е струвало нередно. Щеше да е хубаво да я видя.

Е, вече беше твърде късно.

Хора на изкуството

Очаквам новият албум и въртя Hello. 

Хората на изкуството имат изключителното преимущество да предават какво чустват на другите. Да ги накарат да чувстват заедно с тях. Чудя се дали осъзнават какво е за нас, останалите, които сме ограничени до ползването на словото и сме принудени да обясняваме с думи неща като "обичам те" и "съжалявам".

Почти влюбен

Близо две години се уговаряхме да се видим "в близките дни", но така и не успявахме, ангажирани да живеем обърканите си животи, препълнени с ангажименти.

В някакъв момент дори да се забавляваш и да си щастлив се превърща в задължение. Нещо, което правиш по необходимост, защото всички така правят.

Когато все пак излязохме заедно, имахме много да си разказваме. Стигнахме и до личния живот. Още била необвързана, но много си падала по някакъв колега в офиса. Чудела се какво да направи по въпроса. Понеже е привлекателна и чаровна, аз не успях да разбера проблема й.

- Просто му позволи да те опознае и нещата ще се наредят. Ти си много трудна за не-влюбване.

Тя изглежда остана поласкана, но каза, че нищо не разбирам и че как можело всички мъже да сме такива.

Времето мина неусетно и останахме по-дълго, от колкото бях предвидил. Полунощ минаваше, луната светеше ей такава голяма високо над нас, а ние чакахме таксито й. Щом фаровете му се появиха иззад завоя, тя неочавано се обърна към мен, прегърна ме и съвсем леко допря устните си до моите. За един кратък миг. После се качи в колата и ми махаше през задното стъкло, докато се отдалечаваше.

Много трудна за не-влюбване. Почти невъзможна.

Първи стъпки

На площадката всички се знаем. Поне по физиономия. Говорим си с една жена и тя пита дъщеря ми:

 - Харесва ли ти на яслата?
 - Амиии... да. Там е много хубаво!
 - Какво правите там?
 - Амиии... играя си с едни играчки ей такива!

Всъщност дъщеря ми не обича да ходи на ясла. Първите й думи като се събуди обикновено са "Татко, днеска няма ходим яслата..." Една сутрин, като наближихме двора на яслата, тя поиска да я взема на ръце. Както я носех я чух да си шепне "няма нищо страшно, няма нищо страшно, няма нищо страшно." Аз й бях казал така предната вечер. Че не бива да плаче, няма нищо страшно и трябва да е смела. В приемната седи безучастно докато й махам обувките и слагам пантофите. Вцепенена е от ужас. Очите й са пълни с ужас. Не разбира защо го правим. "Татко, аз не искам яслата." казва тихо и очите й се насълзяват. Не плаче, понеже не бива. Аз така съм й казал предната вечер.

Сега сме на площадката и тя неуверено отговаря на въпросите на една непозната леличка. Не смее да каже истината, че мрази яслата и че не иска никога да стъпва там, че иска всеки ден да е с мама и татко. Вместо това повтаря отговорите, които е чула от мен, от майка си, от всички. Заменя социално неприемливата истина със социално приемливата лъжа. За нея е толкова важно да получи одобрението ни, да бъде добра, да постъпва правилно, да чуе така желаното "браво". Бравото не закъснява и този път.

- Браво! - казва жената. - Ти си вече много голяма!

Дъщеря ми грейва цялата. На люлките иска да я залюлея много силно, като ракета!

 - Не те ли е страх?
 - Не. Аз съм много смела.

Навикът да лъжем относно чувствата си остава дори като пораснем. Трудно се преодолява. Не обичаме да признаваме дори пред себе си, че нещо ни прави нещастни. А всъщност за това се изисква истинска смелост.

Загуби

Неделя е и както всяка неделя някой се обажда и предлага да отидем на плаж. Отказвам и даже не си правя труда да измислям някаква приемлива причина. По-скоро бих отишъл на работа, от колкото на плаж. Плажът е изтощителен и скучен. А така ми харесваше някога...

Животът губи част от красотата си с всеки изминал ден.

Истинската любов е като магия

Съществува само във въображението ни.

Истинската любов има силата да промени света. Но не го прави. Нали? След толкова години продължаваме да живеем в същия скапан свят.

Истинската любов има силата да преодолее всяко препятствие. Но не го прави. Вместо това умира безславно, оставя ни с кухи сърца и кухи умове. А ние с готовност измисляме какви ли не причудливи, нелогични и абсурдни оправдания за истинската любов. Само и само да съхраним вярата си в нея.

После разправяме как истинската любов ни е извисила, но пропускаме да кажем, че без нея изобщо нямаше да сме пропаднали.

Както и да е...

Ако мъртвите се върнат

Животът е такъв, че понякога онези, които обичаш, те изоставят. И единственият начин да продължиш с живота си е да ги изхвърлиш от него. Все едно са мъртви.

Но какво, ако мъртвите се върнат?

Ако някой мъртъв за теб, заличен от душата ти и ти заличен от неговата, се върне?
Някой останал в онази част от спомените, които си спомняш съвсям рядко, по изключение, без да искаш... И после никога не си признаваш, че си се върнал към тях.
Какво ако някой такъв позвъни на вратата ти и каже "Здравей, мина доста време..."
Ще му кажеш ли нещо?
На такъв, дето отдавна си изхвърлил на боклука вещите му, забравени у вас, а после и боклука си изхвърлил.
Задраскал си в тевтерчето си името пред номера му, тъй плътно, че не си личи. И ако някой го погледне, вместо име ще види твоите емоции върху него.
Какво ще му кажеш?
Той се е променил - видял е какво има отвъд живота: там където никога не си бил и никога няма да бъдеш; а ако си, ще си без него там, където той е бил без теб.
Ти си се променил - видял си какво има в живота: живял си докато той е бил мъртъв; узнал си какво е да убиваш и да бъдеш убиван без вече да чувстваш болка: вече не, след онова първо убийство - неговото убийство, своето убийство.
За какво ще си говорите?
И двамата знаете неща, които другият не знае, и които можете да споделите, но ще искате ли? Ще го слушаш ли, когато разказва какво е преживял докато е бил мъртъв?
Ще можеш ли да го гледаш в очите както си можел да го гледаш преди? За какво ти е да го правиш, когато вече нищо не търсиш, не очакваш да видиш нищо в тях - в очите на мъртвец. Ще му позволиш ли той да надникне в твоите? Както преди?
Ще те интересуват ли снимките, които си е направил, щом сам си изхвърлил старите му снимки. По-точно - старите ти снимки на които е и той, и те прегръща...
Ще можеш ли да го прегърнеш, него, мъртвецът... Няма ли да се чувстваш сякаш прегръщаш самата смърт и да си спомниш как някога самата смърт теб прегръщаше, задушаваше те, изсмукваше живота ти и под заплаха да умреш те накара да убиеш, да убиеш него, да убиеш себе си!
Ще го поканиш ли да влезе? Ще пуснеш ли отново вътре, в живота ти, смърт?
Ще му кажеш ли, че е мъртъв?
Защо не, той е вече мъртъв - няма да те заболи.

Или?

Няма ли в теб да изригнат спомените за всеки път когато си си спомнял и не си си признавал? Спомени за живот? Няма ли да чуеш в неочаквания звън на звънеца живот? Няма ли да видиш в отречените очи живот? Няма ли докосването да те накара да си спомниш живот, да почувстваш Живот!!! В мъртвия! В теб!
И да пожелаеш да възродиш! Да усетиш вътре в себе си прошка за едно убийство, и да я дадеш на него, на мъртия, защото от него си я получил и защото той има нужда от нея!
Няма ли да забравиш онова, което всеки ден си си повтарял и да позволиш да те настигне това, от което си бягал?
Няма ли да простиш...?

Не знам. Знам друго. Ще съжаляваш.