Аз помня

Толкова много писма съм изпратил.
И всичките без отговор.
Ще пратя още.
Само да намеря на кого.

Нищо за разпалване

Намерих време. За книги, за филми, за музика, за игри. За носталгия. За себе си. Не много, но достатъчно. Спрях да се тревожа за парите. Спрях да се тревожа за много неща. Ще живеем, то се е видяло... Няма как.

Дъщеря ми е прекрасна. Не очаквах, че децата могат да са такива. Хубаво ми е като я гледам как расте и вече не е важно, че аз остарявам заедно с нея. Разбирате ли изобщо какво означава това? Вече не е важно, че остарявам.

Получих подарък книга миналата седмица - "Спасени видения" от Иван Обретенов.

В душата въглените станали са пепел сива.
Неистов дъжд навсякъде вали.
Водна пелена над мене се излива,
ала какво, какво да угаси?

 Да, не остана много за гасене. Чудя се има ли нещо за разпалване... И даже си мисля, че е по-добре да няма. Омръзнало ми е от пожари! Нека минават дните. Топлите, есенни дни с нападалите листа по алеите на Морската градина. И зимните, изпълнени с виелици и киша. Да идва пролетта, да свършва лятото, пък ако ще и ние да свършваме с него!

"Есенни Съответствия"

Отново съм по тез места, където
вълшебната фантазия не мре.
И ято корморани във небето
се гмурват като в дъно на море.

Потъване е полетът, изглежда,
потъването – полет, и едва
прозрял таз проста мъдрост, се разрежда
на струйки дим горчивата трева.

Полюшват се тревите мълчаливо –
опалени от залеза са те –
и ти усещаш вече: всичко живо
престава в тая есен да расте,

прибира се във себе си, готово
едва напролет да избликне в клас.
И капчици слана, като олово,
тежат по тез треви. И върху нас.

Ивайло Иванов

Чувство без име

Казвах си, че е без значение, но не беше така. Чувствах една безименна смесица от гняв, обида и разочарование. Боях се, че това чувство може да поеме контрол над мен, но не знаех как да се справя с него, затова просто го бях натъпкал дълбоко, преструвах се, че не съществува и чаках да умре.

Пълнолунията идваха и си отиваха, лятната ми почивка започна и свърши, а после и новогодишните празници. Сезоните се изредиха. Качих десетки щастливи снимки в мрежата с приятели и приятелки, отбелязах присъствието си в половината барове и ресторанти в града. А тя така и не се обаждаше.

В един дъждовен следобед, докато с колегите в офиса обсъждахме как времето изобщо не предразполага към работа, телефонът ми зазвъня и нейната снимка се появи на екрана. Загледах се за миг в красивите й очи преди да отговоря. Всичко в мен се беше стегнало и свило.

Говорихме три - четири минути. Минахме през обичайните клишета, питахме се как сме, тя предложи да се видим и аз отказах. Дори не помня с какви думи. Но помня, че гласът ми звучеше безчувствено и студено, почти враждебно. Сякаш звънът на телефона беше задействал скрит детонатор и безименното чувство в мен беше избухнало, завладявайки ме напълно. Точно както знаех, че ще стане.

Прекарах остатъка от деня гледайки по-малко в монитора и повече в мократа улица навън. Ако имаш нужда от доказателство, че животът продължава, погледай улицата. Съжалявах. Сигурно е имала причина да не се обади по-рано. Може би не й е стигнала смелост. Може би й се е струвало нередно. Щеше да е хубаво да я видя.

Е, вече беше твърде късно.

Хора на изкуството

Очаквам новият албум и въртя Hello. 

Хората на изкуството имат изключителното преимущество да предават какво чустват на другите. Да ги накарат да чувстват заедно с тях. Чудя се дали осъзнават какво е за нас, останалите, които сме ограничени до ползването на словото и сме принудени да обясняваме с думи неща като "обичам те" и "съжалявам".

Почти влюбен

Близо две години се уговаряхме да се видим "в близките дни", но така и не успявахме, ангажирани да живеем обърканите си животи, препълнени с ангажименти.

В някакъв момент дори да се забавляваш и да си щастлив се превърща в задължение. Нещо, което правиш по необходимост, защото всички така правят.

Когато все пак излязохме заедно, имахме много да си разказваме. Стигнахме и до личния живот. Още била необвързана, но много си падала по някакъв колега в офиса. Чудела се какво да направи по въпроса. Понеже е привлекателна и чаровна, аз не успях да разбера проблема й.

- Просто му позволи да те опознае и нещата ще се наредят. Ти си много трудна за не-влюбване.

Тя изглежда остана поласкана, но каза, че нищо не разбирам и че как можело всички мъже да сме такива.

Времето мина неусетно и останахме по-дълго, от колкото бях предвидил. Полунощ минаваше, луната светеше ей такава голяма високо над нас, а ние чакахме таксито й. Щом фаровете му се появиха иззад завоя, тя неочавано се обърна към мен, прегърна ме и съвсем леко допря устните си до моите. За един кратък миг. После се качи в колата и ми махаше през задното стъкло, докато се отдалечаваше.

Много трудна за не-влюбване. Почти невъзможна.

Първи стъпки

На площадката всички се знаем. Поне по физиономия. Говорим си с една жена и тя пита дъщеря ми:

 - Харесва ли ти на яслата?
 - Амиии... да. Там е много хубаво!
 - Какво правите там?
 - Амиии... играя си с едни играчки ей такива!

Всъщност дъщеря ми не обича да ходи на ясла. Първите й думи като се събуди обикновено са "Татко, днеска няма ходим яслата..." Една сутрин, като наближихме двора на яслата, тя поиска да я взема на ръце. Както я носех я чух да си шепне "няма нищо страшно, няма нищо страшно, няма нищо страшно." Аз й бях казал така предната вечер. Че не бива да плаче, няма нищо страшно и трябва да е смела. В приемната седи безучастно докато й махам обувките и слагам пантофите. Вцепенена е от ужас. Очите й са пълни с ужас. Не разбира защо го правим. "Татко, аз не искам яслата." казва тихо и очите й се насълзяват. Не плаче, понеже не бива. Аз така съм й казал предната вечер.

Сега сме на площадката и тя неуверено отговаря на въпросите на една непозната леличка. Не смее да каже истината, че мрази яслата и че не иска никога да стъпва там, че иска всеки ден да е с мама и татко. Вместо това повтаря отговорите, които е чула от мен, от майка си, от всички. Заменя социално неприемливата истина със социално приемливата лъжа. За нея е толкова важно да получи одобрението ни, да бъде добра, да постъпва правилно, да чуе така желаното "браво". Бравото не закъснява и този път.

- Браво! - казва жената. - Ти си вече много голяма!

Дъщеря ми грейва цялата. На люлките иска да я залюлея много силно, като ракета!

 - Не те ли е страх?
 - Не. Аз съм много смела.

Навикът да лъжем относно чувствата си остава дори като пораснем. Трудно се преодолява. Не обичаме да признаваме дори пред себе си, че нещо ни прави нещастни. А всъщност за това се изисква истинска смелост.