Ако мъртвите се върнат

Животът е такъв, че понякога онези, които обичаш, те изоставят. И единственият начин да продължиш с живота си е да ги изхвърлиш от него. Все едно са мъртви.

Но какво, ако мъртвите се върнат?

Ако някой мъртъв за теб, заличен от душата ти и ти заличен от неговата, се върне?
Някой останал в онази част от спомените, които си спомняш съвсям рядко, по изключение, без да искаш... И после никога не си признаваш, че си се върнал към тях.
Какво ако някой такъв позвъни на вратата ти и каже "Здравей, мина доста време..."
Ще му кажеш ли нещо?
На такъв, дето отдавна си изхвърлил на боклука вещите му, забравени у вас, а после и боклука си изхвърлил.
Задраскал си в тевтерчето си името пред номера му, тъй плътно, че не си личи. И ако някой го погледне, вместо име ще види твоите емоции върху него.
Какво ще му кажеш?
Той се е променил - видял е какво има отвъд живота: там където никога не си бил и никога няма да бъдеш; а ако си, ще си без него там, където той е бил без теб.
Ти си се променил - видял си какво има в живота: живял си докато той е бил мъртъв; узнал си какво е да убиваш и да бъдеш убиван без вече да чувстваш болка: вече не, след онова първо убийство - неговото убийство, своето убийство.
За какво ще си говорите?
И двамата знаете неща, които другият не знае, и които можете да споделите, но ще искате ли? Ще го слушаш ли, когато разказва какво е преживял докато е бил мъртъв?
Ще можеш ли да го гледаш в очите както си можел да го гледаш преди? За какво ти е да го правиш, когато вече нищо не търсиш, не очакваш да видиш нищо в тях - в очите на мъртвец. Ще му позволиш ли той да надникне в твоите? Както преди?
Ще те интересуват ли снимките, които си е направил, щом сам си изхвърлил старите му снимки. По-точно - старите ти снимки на които е и той, и те прегръща...
Ще можеш ли да го прегърнеш, него, мъртвецът... Няма ли да се чувстваш сякаш прегръщаш самата смърт и да си спомниш как някога самата смърт теб прегръщаше, задушаваше те, изсмукваше живота ти и под заплаха да умреш те накара да убиеш, да убиеш него, да убиеш себе си!
Ще го поканиш ли да влезе? Ще пуснеш ли отново вътре, в живота ти, смърт?
Ще му кажеш ли, че е мъртъв?
Защо не, той е вече мъртъв - няма да те заболи.

Или?

Няма ли в теб да изригнат спомените за всеки път когато си си спомнял и не си си признавал? Спомени за живот? Няма ли да чуеш в неочаквания звън на звънеца живот? Няма ли да видиш в отречените очи живот? Няма ли докосването да те накара да си спомниш живот, да почувстваш Живот!!! В мъртвия! В теб!
И да пожелаеш да възродиш! Да усетиш вътре в себе си прошка за едно убийство, и да я дадеш на него, на мъртия, защото от него си я получил и защото той има нужда от нея!
Няма ли да забравиш онова, което всеки ден си си повтарял и да позволиш да те настигне това, от което си бягал?
Няма ли да простиш...?

Не знам. Знам друго. Ще съжаляваш.

Поне сме живи

Не обичам този израз. Съдържа в себе си недвусмислен намек, че животът сам по себе си е нещо хубаво, достатъчна причина да се радваш.

Представи си, че си прострелян и последният ти спомен е как кръвта ти изтича. После се събуждаш и откриваш, че си в ковчег, заровен под земята. Каква е правилната реакция? Непреодолим ужас, че си заровен жив или радост, че все пак не си мъртъв?

В случая да си жив е по-лошият вариант, защото ти дава възможност да осъзнаеш смъртта си. А като се замислиш, всички сме точно в такава ситуация - заровени живи, очакващи неизбежния си край.

Животът не е нещо хубаво. Хубав го прави напразната надежда, че може би, по някакъв непредвидим, неочакван, чуден начин, все пак нещата ще се наредят.

Уви.

(Rosencrantz & Guildenstern Are Dead)

Фантазия за щастие

Всички преследват едно и също - щастие. Но понеже представите им за щастие са различни, в крайна сметка всички преследват нещо различно.

Началото на това преследване вероятно съвпада с момента, в който започваш да искаш самостоятелност. Независимост от родители и семейство, свободатата сам да вземаш решения. Някъде по това време решаваш, че щастието ти е някъде другаде. И се спускаш да го преследваш.

Би трябвало тогава да се оформя и представата ти за щастие. Питаш се "Какво би ме направило щастлив?" и си даваш някакъв отговор. Той се определя от средата ти, от опита ти. За един щастието може да е в създаването на семейство. За друг може да липсата на отговорности. И така нататък.

Самият процес на преследване е като изграждането на театрален декор. Започваш да изграждаш част по част сцената, на която си представяш своето щастие. Декорът на един би включвал дом, любим човек, деца и куче. Друг би сложил каравана и околосветски пътешествия.

А сцената е малка и няма място за всичко. За да сложиш едно, трябва да се откажеш от друго.

С късмет декорът ти най-накрая е готов. Наредил си всичко точно като във фантазиите ти. Качваш се на сцената и се оглеждаш за щастието. Но него го няма. Само декор.

Децата на хората

Има всякакви хора. Най-често зад техните грубост, арогантност, подлост, наглост, злоба, завист стои една и съща причина. Глупостта. Неумението да разбереш, че действията ти са непродуктивни. Неумението да видиш, че с поведението си не решаваш проблемите, а ги задълбочаваш. Неумението да оцениш резултата от постъпките си. Неумението да мислиш. Глупостта.

Има всякакви хора. И повечето от тях имат или ще имат деца. Тъжно ми е за тези деца. Нямат никакъв шанс.

Саможертви

Имам работа и правя всичко по силите си, за да я свърша. Ако я свърша както трябва, след време ще мога да си почина. Не знам кога точно, просто след време. И не съм съвсем сигурен, по-скоро се надявам. Но до тогава имам работа, която ангажира мислите ми, отнема времето ми, отнема силите ми. Тревожа се, че се променям и когато денят за почивка настъпи, вече ще съм забравил как се правят всички приятни неща.Мечтите, фантазиите, писането, четенето може вече да са загубили смисъла си. Тревожа се, но няма какво да направя.

Лесно е да пренебрегваш материалното, когато си материално осигурен. Лесно е да избягаш от ежедневието, когато има кой да те замести. За да могат едни да бъдат "над нещата", други трябва да се жертват.

Но в крайна сметка, нали затова са родителите.

Повод за радост

Намерих 10 лева на улицата докато вървях към работа и първата ми мисъл беше колко жалко, че някой си е загубил парите.

Осъзнаването на тъжната истина, че твоето щастие е благодарение на чуждото нещастие те лишава от много от радостите в живота.

Небе