Понеже вече мина много време

Всичко бях планирал. Не беше съдбата, не бяха звездите. Аз бях. Уж „изпуснатите” думи, уж „случайните” срещи, и дългите писма, и късните смс-и, и неочакваните музикални поздрави... И този блог. Не се ли чудиш защо? Наистина, всичкото това време, всичките тези усилия, за какво? Нека ти кажа, понеже мина много време и вече и за двама ни е без значение – защото исках да стана част от живота ти. Или по-точно, част от теб. Да завзема част от сърцето ти, част от спомените ти, част от миналото ти, да оставя своя отпечатък толкова надълбоко, че дори времето да не може да ме изтрие. Исках да повлияя на живота ти, да те променя.

Това бе моят пъклен план.

Не смей да ми пробутваш някое насмешливо-обвиняващо „заслужаваше ли си?”. Остави на мен да си задавам риторични въпроси. Доволен съм, ако искаш да знаеш, макар да не станах по-щастлив.

Не станах по-щастлив.

Права пропорционалност

Колкото по-щастлив си, толкова по-бързо минава живота ти.

Опити за обяснение

Не зная как да ти го обясня. Ти мислиш с други категории. Моят свят за теб не съществува. Каквото имам ти се струва безполезно, каквото ценя намираш глупаво. И понеже нямам какво друго да кажа, ще ти пожелая лека нощ, макар да е едва 10:30, ще изгася компютъра и ще легна да спя до това момиче, което наистина го е грижа за мен и би направило всичко за мен. Знаеш, аз й нося щастие. Това е, което правя. Правя я щастлива. И не за да се чувствам значим, нито пък търся някаква облага, а защото...

Напразно се опитвам да ти обясня. Ти мислиш с други категории.

And when it hurts for me...

С удоволствие

Тъгувам по нещо, което никога не се е случило.
Липсва ми някой, който никога не е бил мой.

И ми харесва.

В кръвта ми твоят пулс тупти

[...]
Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоят пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

Несвързано

Тази сутрин ми е едно такова никакво. Ако бях ученик, със сигурност щях да избягам от час. От този след голямото междучасие или преди него. Или от последния. Или от двата по английски, а следващия щеше да е физическо, дето и без това неизвинени не пишат.

И нямаше да се прибирам. Поне докато не огладнея. Не ми е прибиращо се.

Отдавам го на времето напоследък, от което едва ли има по-хубаво, ако сме съгласни с Райнов. Аз определено съм съгласен и тези първи пролетни и последни зимни дни, в които хем е дъждовно и ветровито, хем не е смразяващо студено, ми дават възможност да вървя без да бързам, с ръце в джобовете, когато отивам или се прибирам от работа.

Тъкмо в гимназията открих удоволствието от това, да вървиш с ръце в джобовете. Едно от нещата, които определено ми липсват през лятото.

Понякога в обедната почивка няма с кого да се видя, нито какво да правя навън, но едновременно с това не ми се стои в офиса. Тогава излизам и се шлая безцелно, изчаквайки единият час да мине. Винаги в посока към морето – в този град други посоки сякаш няма. Ако отида до басейна, имам около 10 минути, в които мога да седя на пейките под влюбените дракони. Мирише на минерална вода. От чешмата зад мен възрастни хора пълнят десет-литрови туби. Десетте минути изтичат.

И ми е едно такова никакво.