Има от какво да съм изморен. През последните 12 месеца работата ми беше изпълнена само с ядове, изкарах една магистратура, и ремонтирахме един апартамент. Нямах никакво свободно време. Никакво време за себе си.
Сега ремонтът е приключил, взех си магистратурата и напуснах работа. Преоткривам удоволствието от това да не върша нищо. Имам една теория, че нещастието е пряко свързано с бързането. Вземам дъщеря си от училеще по обед. Може ли да останем да поиграя с другите, пита тя. Може, казвам аз, не бързаме за никъде. Пък и щастието е пряко свързано с препичащото слънце. И със сянката на дърветата, и със сгушените в нападалата шума улични котки.
Казах на прекия си началник, че напускам, защото не съм щастлив. Всеки ден на работа се чувствам като пълен неудачник, казах. Давам всичко от себе си и то никога не е достатъчно, добавих след това. В бизнеса е така, отвърна тя, аз работя тук от 17 години и винаги трябва повече. Така се развиваме и ставаме по-добри и по-силни.
Според мен тази култура е погрешна. Ненавиждам я и ми се гади от нея. Тя принизява смисъла на труда и на човешкото съществуване.
И сега какво? Не знам. Водят се войни, инфлацията прави всички все по-бедни, а в държавата ни няма изгледи скоро да се сформира правителство. На този фон е странно как изобщо не се тревожа за бъдещето. Може би ще е ужасно. Почти сигурно е, че ще е ужасно. Но поне днешния ден мина без да бързам за никъде.
