У дома

Разходката до столицата се оказа добра идея. Пътят мина леко и неусетно, Sister Bliss беше супер, а и все пак това си бяха 2 дни без децата.

Да, едни от хубавите моменти като родител са когато правиш нещо без децата - да отидеш на плаж, да отидеш на почивка, да ги оставиш при родителите си, да ги пратиш на лагер...

Както и да е. Тръгнах да казвам, че в София се видяхме с приятели, които не бяхме виждали от години и беше много приятно. Те, макар че живеят в София, също отдавна не се бяха виждали помежду си. Ние станахме повод за събиране и всеки имаше много за разказване.

Впечатли ме колко активен начин на живот водят. Te, разбира се, нямат деца и не планират да имат скоро (особено след нещата, които с жена ми им разказахме). Всеки момент, в който не са на работа, са някъде другаде и правят нещо друго. Спортуват, тренират, танцуват, пътуват, излизат, посещават представления, постановки, заведения, клубове... Попитах едно от момчетата:

 - Ти въобще стоиш ли си вкъщи?
 - Не, само колкото да спя.
 - Толкова ли ти е неприятно у вас?
Той се засмя.
 - Какво да правя у нас?
 - Ами, нали знаеш - нищо.

Пътят обратно трае малко повече от 6 часа с автобус. Мислех си, че е важно да можеш да си стоиш вкъщи и да не правиш нищо. И ми се струваше, че, ако не ти е приятно да си седиш вкъщи и да не правиш нищо, най-вероятно имаш нужда от помощ. От обич, може би. От мир.

Подобни мисли бяха може би малко лицемерни, след като бях избягал чак до София, само и само да не съм вкъщи. Но всъщност се радвах, че се прибирам.

Je sais pas

Ако желаеш нещо много силно...

Темата за смъртта продължава живо да вълнува голямата ми дъщеря. Често ме пита за нея, прави планове в какъв ред ще умрем, измисля си причини, с които да я оправдае. Веднъж се разплака преди лягане, защо си спомнила, че майката на Хензел и Гретел е починала.

Междувременно, жена ми реши, че трябва да кръстим децата и аз се съгласих. Майка й беше много доволна. Качи цял куп снимки на голите ми деца в интернет.

В деня преди кръщенето четоха на голямата някаква книжка, обясняваща смисъла му. В параклиса свещенникът също се постара да й обясни какво и защо се прави.

На следващия ден, докато й сресвах косата, тя каза:

 - Много искам да умра.

 - Защо? - попитах аз.

 - Защото в рая е по-хубаво.

Умницата ми тя. Трябваше да я кръстим като беше на годинка. До сега щеше всичко да е забравила.