Мерки и теглилки

В социалните мрежи често се завърта една картинка, която напомня, че всеки има своя истина.

Истината може и да е субективна... Реалността обаче не е. 

Моля ви, не го забравяйте. Реалността не зависи от гледната точка, убежденията, вярванията, миналия ни опит. Тя може да бъде измерена, сравнена, пресметната. Личността няма никакво значение.

Начинът да разбираме света около нас не е като се съгласяваме с всеки и приемаме, че всички сме еднакво прави. (Нито като сочим с пръстче и викаме силно.)

Вместо това можем да измерим, да сравним, да пресметнем. Само така ще получим еднозначни отговори, на които да се опрем без да се страхуваме, че ще ни подведат.

В търсене на по-добър живот

[...]— Бе то все човеци ги правим, а после очите им не можем да видим — каза дядо Ради, по прякор Паднигашко. — С трън да замахнеш из село, млад човек няма да закачиш. Дойде миналото лято по-големият с жена си. Не бяхме се виждали три години ни с тях, ни с внуците. Синът ще се сети чат-пат да прати хабер, ама тя, снахата, хич не ни керти. Сърба ракия и пафка цигари като гювендия, пък едни дивотии плещи, да те е срам да я слушаш. Рекохме си с бабата, на̀, сетили се за нас, а пък те, от дума на дума, взеха да ми врънкат да продам половината от двора и да им дам паричките. Място за виличка искали да си купят. По-рано бях им дал три каймета кола да си купят, а сега за виличка ме врънкат. Умря Марко, думам. И на брат ти нищичко няма да дам, дорде съм жив, защото и той не се е веснал от години. Без нас, думам, се жените, без нас раждате и кръщавате, без нас ще си правите вили. Ти не мислиш за нас, казват, на години си вече, а ние отсега нататък ще живеем. Анджак де, думам им, щото съм на години, затуй трябва да имам и къща, и двор, и някоя пара за черни дни, та кога падна, да има кой да ме погледне. Изпратих ги с една торба картофи и толкоз.
— Пангаровите не дойдоха да погребат баща си — обади се някой от същата маса. — Двама сина и две дъщери, та един не дойде да хвърли шепа пръст на гроба му. Тоз не получил навреме телеграмата, онзи бил в командировка… А кога трябваше да делят къщата и двора, всички пристигнаха наведнъж. Изпокараха се, дорде поделят и последната керемида…[...]

Ирационални страхове

Където съм аз, смъртта я няма. Където е смъртта, мен ме няма.

С тези думи Епикур се опитал да обясни защо страхът от смъртта е ирационален.

Само че понякога сядаш да вечеряш и някой липсва, а на неговото място е седнала смъртта. Тъкмо тези моменти са страшните.

Труден баланс

Много мъка има в тоя живот.

Повече е от радостта. Сигурно затова мъката я преживяваме тихомълком, някак между другото и бързаме да я забравим. А радостта я крещим, преповтаряме, преувеличаваме и се връщаме към нея отново и отново в спомените си.

Мъчим се да създадем баланс между двете.