Онова, което ни прави човеци

Мъка

Вчера отидох в Малашевските гробища. Мрачното време и заканата аха да завали, жвакащата кал и унилите редици на гробовете ми създаваше едно такова минорно чувство. Крачех с разтворен балтон, шала ми се вееше от вятъра и непрекъснато го пъхах под реверите, прескачах локвите, заобикалях калните участъци. Притъмняваше, беше след 17 часа, във въздуха идваше стипчивия мирис на мъглата, но не бързах. Не бързах, умислен редях случилото през деня, по едно време виновно се заех да мисля за нея. И без това отивам й на гости. Някой патетик би казал на гости на вечния й дом. Това ли е вечния дом, пфу, покрит с изпочупени стръкове покафенял бурен, с напукан, некачествено направен каменен паметник, с почерняло отвътре газениче пълно със стопени буци восък и парафин от десетките свещи, някои от които недоизгорели стърчаха със почернените си фитили. Сложих внимателно чантата си на мократа пейка, покрита с ръждиви петна, бръкнах в джоба и извадих трите свещи купени от “Александър Невски” на път от работата ми. Едната свещ се бе усукала до счупване, другите си бяха наред и замислено започнах да ги чопля пред фитилите за да ги освободя от наслоилия се на тях восък. Восъкът ми влизаше под ноктите, които изтъргвах също така бавно и съзерцавах снимката и. Нищо не мислех, просто...дишах. Мокрият въздух, тишината, на гнилите листа натрупани в кафетникава маса между алеите...всичко това. По рано й приказвах, но сега не. Но идвам. Може би единственият, който идва често. Някак ритуално побутнах с върха на обувката си купчинка листа, запретнах полите на балтона, клекнах и със старание се заех да ги забождам покрай тази буцеста мас от стопен восък. Понеже не пуша бях взел запалката на една от колежките ми, опарих се един-два пъти да ги запаля и когато пламнаха, се изправих. Някаква буца заседна гърлото ми, затворих очи да спра напиращите сълзи и наум си затананиках любима мелодия. Свещите по-силно грееха със жълтеникава светлина, а сумракът ставаше по гъст, както и онова в душата ми.

По едно време чух стъпки и се извърнах наляво, като срамежливо си разтрих очите за да не се търкулне някоя сълза. Свих късогледо очи и в мрачината видях, че се приближава жена облечена в кожено палто с мъхеста яка, хванала момченце на около 5-6 години, след нея виждах едра сянка, сигурно на мъжа й. Спряха се на около два гроба разстояние пред една доста голяма мраморна плоча, която бе нова и сега я забелязах, въпреки че минах покрай нея. Жената се разтършува из чантата, мъжът клекна и започна да маха нещо, въпреки че гробът беше чист и...пресен. Момченцето си пъхна ръцете в якето си и се загледа в суетенето на майка си. Мъжът едър, с леко къдрава коса, с тъмнокафяво яке, все така клекнал, по едно време спря и се загледа във лицевата част на паметника и сложи ръка внимателно, някак като слагане ръка на рамо, върху паметника. Жената заизважда свещи, бутилка с нещо тъмно - явно вино, бутилка вода и някакви правоъгълни неща. Дигна глава и ме видя, че ги гледам. Аз рязко се извърнах почувствал неудобство и пак се загледах в парчето камък пред мен. Но онова беше изчезнало, усамотението беше нарушено. Пак чух стъпки, погледнах и видях че жената се насочва при мен, носейки нещо правоъгълно в ръцете си. Стегнах се и се обърнах към нея. Кутията в ръцете и се оказа кутия с бонбони, носеше и пликче с някакви сладки.

-Добър вечер - с изненадващо алтов глас се обърна към мен, - моля ви се почерпете се за бог да прости…на дъщеря ми. - хубавото й лице се загрозяваше от две бръчки от двете страни на устата, но можех да се закълна, че са скорошни.

Измънках нещо, от нея се носеше дъх на хубав парфюм, взех и пликчето, тя ми се усмихна и се извърна за да отиде при нейните си. Загледах найлоновото пликче което отразяваше светлината на кривналите се и догарящи свещи и видях, че беше станало съвсем тъмно. Чукнах върха на обувката си на крака на желязната пейка за да отърся от налепналата кал, взех чантата и се запътих по алеята минавайки покрай тях. Бяха запалили свещи и трепкащата им светлина отразяваше лицата им, смълчаното, но неразбиращо, чипоносо лице на детето, деловото изражение на жената, която поливаше обилно с вино гроба и втренченият поглед на мъжа все така клекнал със сложена ръка на паметника. На снимката на паметника се усмихваше красиво десетгодишно момиченце със руса коса. Видях годините по датите и не знам защо спрях и леко докоснах за лакътя наведената жена. Казах най-глупавото, което можах да кажа. Казах: ”Моите съболезнования”. Тя кимна отсечено и продължи да тръска шишето. Мъжът не се обърна на моите думи, но изведнъж сложи длан на лицето си и заплака. Чувах късите, резки звуци, виждах изпъкналата вена на слепоочието му, виждах грубите му пръсти. Жената клекна, сложи ръка на корема си и почна да гали с плавни жестове циментовия бордюр, ограждащ гроба. Момченцето не мръдна, но гледаше мен с любопитство. Тихичко се отдръпнах и си тръгнах по тъмната алея. Виждаха се светлините на високите блокове на “Стефан Караджа”, после се обърнах назад, но виждах само светлина на свещи и някакви силуети, а беше вече и далече. Пак се извърнах и си тръгнах.

Днес сутринта във вестник “24 часа“ при некролозите видях това личице, от паметника...Облегнах се назад и някак пусто ми стана. Мъката е онова, което ни свързва духовно, което ни прави човеци, беше го казал Шопенхауер. Върви на майната си темерутски шваба.......Върви!

*Преди повече от 10 години попаднах на този текст в интернет и го запазих. Публикувам го както е, с малко редакция на печатни грешки. Не знам кой е авторът. Ако ти си го написал и желаеш да го сваля от блога си, пиши ми.