Съединяване

Твърде много ненавиждам хората, за да се опитвам да им помогна. Не си струват усилията. Не заслужават. Виж, отделната личност е друго нещо. Но хората като цяло - не бих си мръднал пръста.

Призивите за съединение, което да направи силата, идват отвсякъде. Явно всеки иска да е силен. Само че аз лично не съм съгласен да се съединявам с кой да е. Имам си критерии. Как да се съединя с футболен запалянко, който смята, че най-добрият начин да изрази мнението си е с хулигански прояви? Или с набожен християнин, на който лично Бог му е дал правото да пребива обратни? Или със сърцат патриот, на който дедите му са завещали да пребива турци? Или с моториста, който обича да форсира под терасата ми в 2 сутринта? Или с някой глупак, който цял живот чака някой да му помогне и все другите са му виновни? Списъкът е безкраен. Има типове, които не бих подкрепил и от които не бих приел подкрепа; типове, с които не желая да заставам рамо до рамо, независимо че в момента може да имаме общ интерес. Да превъзмогнем различията си - добре, но кои точно различия? И до къде трябва да стигнем в компромисите? Не е за мен тази работа със съединението.

Вътре в обществото хората се делят на всякакви групи. Най-разпространено е деленето на "ние" и "те". В групата на "ние" винаги са готините. Знаещите и можещите. Умните и разбиращите. Честните и онеправданите. Добрите и справедливите. И най-важното - тези, които заслужават повече! В групата на "те" са глупавите, лошите, злонамерените. "Те" са мързеливи и прости, но са успели с измама. "Те" са лицемерни подлеци. На пръв поглед ние сме малцинство, а те многократно ни превъзхождат по численост. Обаче ако тръгнеш да питаш произволни хора, всеки казва, че е от нас, никой не си признава да е от тях. Парадокс.