Мила моя. Дори тези съвсем първи думи, с които започвам поредното си писмо са толкова погрешни. Но ти винаги си била и оставаш единственото нещо в живота ми, към което подхождам неразумно.
Пиша ти без повод, както винаги. Такива писма са най-хубави. Пиша ти за разцъфтелите под терасата кестени и за страшното желание да полетя между тях. Пиша за огромната луна и как златната халка на пръста ми отразява светлината й. Пиша за поройния дъжд на магистралата край Девня и как светкавиците удряха в земята от двете страни на хондата. Пиша за толкова много други неща.
Писмо като всяко друго, но може би усещаш, че вече липсва онзи дълбок, неизразим копнеж да бъда някъде другаде. Според мен няма нищо срамно, ако щастието на някого, когото обичаш, те натъжава. Особено ако това щастие ви отдалечава един от друг.
Не се замислям за думите, с които да завърша. Те останаха непроменени, както донякъде и аз. Вечно твой.
Subscribe to:
Posts (Atom)
