Тогава и сега

И тогава имах да върша много неща. Само че си казвах "да върви по дяволите" и сядах да слушам музика. Слушах с часове, обикновено легнал по гръб на леглото. Понякога цели албуми, понякога сглобени плейлисти. А понякога само една-единствена песен, която се повтаряше отново и отново, а аз не можех да й се наситя и исках да я чуя поне още веднъж. Нищо не изглеждаше чак толкова важно, че да не мога да отделя няколко часа за да слушам музика. Ако някой ми кажеше "направи еди-какво-си", аз отвръщах "после" и всичко можеше да почака. А сега няма нужда никой да ми казва. Сам знам какво трябва да свърша и всичко ми изглежда важно. Освен това вече ми е ясно, че нищо не чака. Просто няма за кога. И няма за кога да слушам музика. Нека другите слушат.

Най-хубавите години

Защо да не е вярно, че най-хубавите години от живота ти са минали? Искам да кажа, от къде можеш да си сигурен. Защо да не е възможно до края на живота си нито веднъж да не изпиташ същото щастие отново и от тук насетне през всеки следващ ден да се чувстваш по-зле, от колкото преди? Според мен не просто нямаш доказателство, нямаш дори основателна причина да го вярваш.