Tuesday

Опити за обяснение

Не зная как да ти го обясня. Ти мислиш с други категории. Моят свят за теб не съществува. Каквото имам ти се струва безполезно, каквото ценя намираш глупаво. И понеже нямам какво друго да кажа, ще ти пожелая лека нощ, макар да е едва 10:30, ще изгася компютъра и ще легна да спя до това момиче, което наистина го е грижа за мен и би направило всичко за мен. Знаеш, аз й нося щастие. Това е, което правя. Правя я щастлива. И не за да се чувствам значим, нито пък търся някаква облага, а защото...

Напразно се опитвам да ти обясня. Ти мислиш с други категории.

And when it hurts for me...

Thursday

С удоволствие

Тъгувам по нещо, което никога не се е случило.
Липсва ми някой, който никога не е бил мой.

И ми харесва.

Tuesday

В кръвта ми твоят пулс тупти

[...]
Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоят пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

Wednesday

Несвързано

Тази сутрин ми е едно такова никакво. Ако бях ученик, със сигурност щях да избягам от час. От този след голямото междучасие или преди него. Или от последния. Или от двата по английски, а следващия щеше да е физическо, дето и без това неизвинени не пишат.

И нямаше да се прибирам. Поне докато не огладнея. Не ми е прибиращо се.

Отдавам го на времето напоследък, от което едва ли има по-хубаво, ако сме съгласни с Райнов. Аз определено съм съгласен и тези първи пролетни и последни зимни дни, в които хем е дъждовно и ветровито, хем не е смразяващо студено, ми дават възможност да вървя без да бързам, с ръце в джобовете, когато отивам или се прибирам от работа.

Тъкмо в гимназията открих удоволствието от това, да вървиш с ръце в джобовете. Едно от нещата, които определено ми липсват през лятото.

Понякога в обедната почивка няма с кого да се видя, нито какво да правя навън, но едновременно с това не ми се стои в офиса. Тогава излизам и се шлая безцелно, изчаквайки единият час да мине. Винаги в посока към морето – в този град други посоки сякаш няма. Ако отида до басейна, имам около 10 минути, в които мога да седя на пейките под влюбените дракони. Мирише на минерална вода. От чешмата зад мен възрастни хора пълнят десет-литрови туби. Десетте минути изтичат.

И ми е едно такова никакво.