A sorry lot indeed

"If people are good only because they fear punishment, and hope for reward, then we are a sorry lot indeed."
Albert Einstein

С графика.

Чудих се как да обясня пагубното влияние, което любовта може да има върху личността и реших да направя тази графика. На нея е показано как се променя възможността човек да контролира собствения си живот преди и след срещата с обекта на любовта му. Степента на контрол варира от "контролиран" до "хаотичен". Другото е ясно. Само държа да подчертая, че макар в края на разглеждания период степента на контрол да се повишава и стабилизира, тя никога не достига първоначалните високи стойности.
Просто вече не си и никога няма да бъдеш същия.

П.П. Шегувам се.

Prove me wrong

Задачата ми за теб тази седмица е да помислиш над връзката между красотата и тъгата. Има ли разлика между двете и каква? Защо винаги вървят заедно? Защо красивото натъжава, а тъжното е красиво? Не са ли това две думи за едно и също нещо?
Аз бих казал "по-скоро да".

Кратка история

Зарежи го. – казах аз без да се замисля как ще изтълкува думите ми.

Това се случи докато вървяхме към тях, след като реших да я изпратя въпреки първоначалния й кокетен протест. Бяхме си прекарали приятно. Както винаги аз говорех повече. По пътя към дома й обаче се умълчахме доста, може би защото и двамата бяхме уморени. По някое време взех да я разпитвам за настоящата й връзка, която вече траеше повече от 2 години, а никога не бяхме говорили за това. Тя каза, че не знае какво да прави.
- Зарежи го. – казах аз и ми хареса колко твърдо, уверено и категорично прозвучах.
- И защо?
- За да мога да ти се обаждам по всяко време на денонощието и да говоря с теб колкото си искам, без да се притеснявам, че ще те поставя в неловка ситуация. За да мога да излизам с теб, да те водя на кино или на басейн, да се разхождаме с часове, може би дори през нощта и да не се чувствам гузен, сякаш правя нещо нередно. За да мога да ти пращам несвързани смс-и когато се напия, без да ме е страх, че ще ги прочете неподходящ човек. За да мога, ако поискам, да те прегърна пред входа ти когато те изпращам.
Тя ме погледна и се усмихна леко, но замълча и нямам никаква представа какво си помисли.

Това е.

Напред или назад?

Защото съм виждал бъдещето и там всичко е като сега. Изглежда ми напълно безнадеждно. В миналото все има разни грешки за поправяне, та по тази причина всичките ми надежди са насочени към него. Категоричен съм, че бих избрал да се върна, вместо да избързам напред. За мен е логично.

Истинско щастие.

Странно е, защото не съм очаквал нещо подобно да ме трогне. Но съм достатъчно честен за да призная пред себе си, че в ритуалната зала дъхът ми спря. И преди това, в църквата, докато слушах как свещеникът напевно чете евангелието и жените припяват „Амин” и „слава Тебе”, идеше ми се да се прекръстя или да запаля свещ, или каквото там се прави в църква и да се моля на Онзи, който е на небето за нейното щастие. Не знам до колко е нормално, но ако в този момент имах право на едно желание, то щеше да е: „Нека е завинаги щастлива!”. Исках искрено! Всичко свое бих дал, за да се сбъдне това! Да има начин да й бъде дадено! Да може някой или нещо да я предпази от живота!

Но не може.
Тези молитви остават нечути.

The original

This reminds me of someone gentle but I just cannot remember who...

Пътепис

Забелязл съм, че всеки, който никога не е пътувал твърди, че обожава да пътува.

Тръгнахме от острова с последното за деня корабче, но пак беше твърде рано. Прекарахме няколко часа пред автобусната спирка седнали на куфарите си, проклинайки острия северен вятър. Изпитахме истинско облекчение, когато автобусът дойде, но това беше само началото. Пътувахме 12 часа, като направихме 3 прехвърляния и прекарахме доста време в чакалните на мизерни автогари. И дума не можеше да става за спане. Пристигнахме в Чикаго по светло и прекарахме деня в сън, защото същата вечер тръгвахме за Ниагара. Последва ново 12 часово безсънно пътуване с чести смени. Изгрева посрещнахме в Ниагара. Имахме желание да видим всичко, но нямахме сили. Автобусът за обратно беше малко преди полунощ и следваха още 12 часа, в които едва мигнахме.

Полетът ми също беше 12 часа и отново не можах да заспя. Когато се приземихме в София, получих някакъв прилив на сили, който ми беше достатъчен за да се усмихвам през цялото време, да намеря обществена тоалетна и да дам бутилка първокачествена текила като подарък.

Майка ми и баща ми ме посрещнаха на летището. Майка ми беше щастлива да ме види и й личеше. Предполагам, че баща ми също се радваше. Аз самият съм се държал неадекватно, говорел съм несвързано, но съм се усмихвал през цялото време. В момента, в който излязохме от града се сгънах на две и заспах на задната седалка на колата.

Събудих се след около час и половина. Просто се разприказвахме за всякакви общи неща, за времето, за полета, за задръстванията в столицата. И после някак съвсем естествено майка ми каза с треперещ глас, че леля ми починала миналия месец.
- Леля ти почина. Миналия месец. – каза тя и гласът й наистина трепереше.
Аз много исках да не кажа нищо. Просто да си мълча, защото нямах представа какво да кажа. Но щеше да излгежда, сякаш съм безраличен, затова все пак след малко казах:
- Как?
Инфаркт, разбира се. Беше й втори. Обадила се вкъщи и скоро линейката я закарала в болницата, там починала. През цялото време питала за мен. Другата седмица ще й правим 40 дни.

Виждах майка си само в гръб, но си личеше, че плаче. И моите очи се насълзиха, но изведнъж ми хрумна: „Какво пък? Животът е гаден.”
После отново легнах и заспах.