Нямам хоби

Хобито не придава смисъл на живота. То помага безсмисленият живот да мине по-неусетно.
Ще ми се да имах хоби.

Житейска мъдрост

after laughter comes tears

На път.

Трудно е да се спи във влак, макар че тракането му е толкова приспивно. Унася те, ала очите ти стоят отворени. Гледаш през прозореца, но нощта е скрила всички форми и цветове. По гарите слаби лампи осветяват с жълта светлина навяти преспи сняг. Виждаш хора, загръщат се в дрехите си, 
пристъпват от крак на крак, духат в шепите си и въпреки  силното парно в купето усещаш студ, леко потръпваш. Поглеждаш часовника. Иска ти се да заспиш. Не искаш вече да си пристигнал. Искаш никога да не беше тръгвал.
От мястото, където някой те изпрати, до мястото, където никой няма да те посрещне. Звучи глупаво, но толкова много хора го правят...

Вчера, днес, утре.

Така ми се спи!
Снощи прекарах добре, а денят мина бавно и без да се оглежда. Сега обаче съм сам, тъмно е, студено е и вали. А утре изобщо не ме вълнува.

Сентенция

Някога някой написа: "Важна е победата на Егото над реалността."
Важна е, да. И невъзможна. Егото е преходно, реалността - вечна. Как изобщо може да говорим за...битка? За сблъсък? За надежда?
Днес аз бих казал: Победата е безумие.
Не сте съгласни? Прочетете "Пикник край пътя". Обречени сме.

Началото

Това е началото. Първите ми думи към вас. Трудно е да реша какво точно да напиша. Както всяко начало. Предупреждавам всички ви, че това място ще е част от мен. Всичко ще е истинско. Ще се постарая да го направя уютно и привлекателно, но това предстои.
Това е началото. Банално като всяко друго начало. Подтискащо е като се замислиш, че никой никога няма да постави едно "истинско" начало. Да започне нещо, което никой преди него не е започвал. Обречени сме да повтаряме тези преди нас.
Това е началото. Сигурно усещате, че не преливам от ентусиазъм. Така е защото знам, че всяко начало води след себе си край. И освен това вече знам какъв ще е краят. Не знам само кога ще е.
Тъжно, нали?