Thursday

Първи стъпки

На площадката всички се знаем. Поне по физиономия. Говорим си с една жена и тя пита дъщеря ми:

 - Харесва ли ти на яслата?
 - Амиии... да. Там е много хубаво!
 - Какво правите там?
 - Амиии... играя си с едни играчки ей такива!

Всъщност дъщеря ми не обича да ходи на ясла. Първите й думи като се събуди обикновено са "Татко, днеска няма ходим яслата..." Една сутрин, като наближихме двора на яслата, тя поиска да я взема на ръце. Както я носех я чух да си шепне "няма нищо страшно, няма нищо страшно, няма нищо страшно." Аз й бях казал така предната вечер. Че не бива да плаче, няма нищо страшно и трябва да е смела. В приемната седи безучастно докато й махам обувките и слагам пантофите. Вцепенена е от ужас. Очите й са пълни с ужас. Не разбира защо го правим. "Татко, аз не искам яслата." казва тихо и очите й се насълзяват. Не плаче, понеже не бива. Аз така съм й казал предната вечер.

Сега сме на площадката и тя неуверено отговаря на въпросите на една непозната леличка. Не смее да каже истината, че мрази яслата и че не иска никога да стъпва там, че иска всеки ден да е с мама и татко. Вместо това повтаря отговорите, които е чула от мен, от майка си, от всички. Заменя социално неприемливата истина със социално приемливата лъжа. За нея е толкова важно да получи одобрението ни, да бъде добра, да постъпва правилно, да чуе така желаното "браво". Бравото не закъснява и този път.

- Браво! - казва жената. - Ти си вече много голяма!

Дъщеря ми грейва цялата. На люлките иска да я залюлея много силно, като ракета!

 - Не те ли е страх?
 - Не. Аз съм много смела.

Навикът да лъжем относно чувствата си остава дори като пораснем. Трудно се преодолява. Не обичаме да признаваме дори пред себе си, че нещо ни прави нещастни. А всъщност за това се изисква истинска смелост.