Wednesday

Несвързано

Тази сутрин ми е едно такова никакво. Ако бях ученик, със сигурност щях да избягам от час. От този след голямото междучасие или преди него. Или от последния. Или от двата по английски, а следващия щеше да е физическо, дето и без това неизвинени не пишат.

И нямаше да се прибирам. Поне докато не огладнея. Не ми е прибиращо се.

Отдавам го на времето напоследък, от което едва ли има по-хубаво, ако сме съгласни с Райнов. Аз определено съм съгласен и тези първи пролетни и последни зимни дни, в които хем е дъждовно и ветровито, хем не е смразяващо студено, ми дават възможност да вървя без да бързам, с ръце в джобовете, когато отивам или се прибирам от работа.

Тъкмо в гимназията открих удоволствието от това, да вървиш с ръце в джобовете. Едно от нещата, които определено ми липсват през лятото.

Понякога в обедната почивка няма с кого да се видя, нито какво да правя навън, но едновременно с това не ми се стои в офиса. Тогава излизам и се шлая безцелно, изчаквайки единият час да мине. Винаги в посока към морето – в този град други посоки сякаш няма. Ако отида до басейна, имам около 10 минути, в които мога да седя на пейките под влюбените дракони. Мирише на минерална вода. От чешмата зад мен възрастни хора пълнят десет-литрови туби. Десетте минути изтичат.

И ми е едно такова никакво.