Неумение

Не умея да се разделям с хората. Веднъж влезли в живота ми, всякак се старая да ги задържа там. Дори не е необходимо да сме си били много близки. Достатъчно е да сме споделили един-два приятни мига.

Понякога е пределно ясно, че пътищата ни са се разделили, а аз продължавам да си въобразявам, че всъщност всичко е както преди. Колкото повече време минава, толкова по сантиментално наситени стават спомените ми.

За тези неща си дадох сметка сега, след като изгубих 3 часа в четене на писма от хора, с които никога вече няма да си пишем.

Мъчно

Знам, че това е, което винаги си искала. И се радвам, наистина. Но пак ми е мъчно, че заминаваш. Просто всички заминават. Един по един, всеки нанякъде. Само аз оставам. Затова ми е мъчно.

Виноват

Веднъж стана така, че приключих с работата си цял час по-рано. Не че нямаше нищо за правене, но изведнъж изпитах непреодолимо нежелание да работя.

В такива случаи винаги бързо тръгвам към вкъщи - за да помогна на жена ми, да прекарам малко време с децата, да свърша някои отдавна отлагани домашни задачи.

Този път не си тръгнах. Останах си в офиса, сам. Мислех си за разни неща. Лични неща. Не на жена ми, не на децата ми. Само мои.

Издържах тридесет минути преди чувството за срам да надделее. Срам от това, че се крия в офиса като страхливец.

И пак забързах към вкъщи.

Have never done as I've been told

С други думи

Значи за теб изминалата година е била динамична, изпълнена с предизвикателства и много научени уроци, и дори те е променила? Какво съвпадение. За мен също. Но май не тълкуваме думите еднакво. Нека обясня.

За мен изминалата година беше изтощителна. Физически и психически. Стрес, напрежение...и болести. Налагаше се да хвърлям толкова усилия в търсене на изход от безизходни положения, че не можах да правя почти нищо друго. Уроците бяха резултат от категорични и непоправими провали. И - както винаги в живота - додоха твърде късно, когато бяха вече безполезни.

Огорчението и разочарованието от мен самия преля и се прехвърли на всичко останало. Плаша се като виждам колко съм ядосан на целия свят и как не успявам да се контролирам. Все по-често и все по-силно ядът ми се излива от мен без да съм му позволил. Често насочен към най-близките ми.

Повече се харесвах, когато бях просто тъжен.

И аз, като всички, се надявам 2017-та да е по-добра. Но не виждам причина да бъде. Няма нещо, на което да спра погледа си и да кажа: "Ето, това ще донесе положителната промяна."

Няма.

Тъжен интернет

Интернет е пълен с много, много тъжни места. Сборни пунктове за тъжните хора, където да могат да споделят онова, което никой друг не иска да чуе. Без обществото да налага своята "позитивна цензура".

В личната мъка няма нищо позитивно. Няма "това ще те направи по-силен". Няма "всеки край е начало". Няма "всичко ще бъде наред".

Има само мъка.

Понякога аз ги търся, понякога сами ме намират.

I lost everything today. Marry Christmas.

Този блог все още го има

Слънчев ден. Първият от дълго време.

Обядвах нещо на крак, но вместо да се прибера в офиса, седнах на една от пейките в градинката. Сам. Отказах се да каня колегите да обядваме заедно. В началото ми стана малко обидно, че все отказват, докато не се сетих, че за тях съм "шеф" и всъщност е съвсем нормално да странят от компанията ми.

Слънцето напича и чак ми се иска да вдишам от светлината. Като прочета някой фентъзи епос, после все се размечтавам, че такива светове действително съществуват все някъде...

Така и не можах да реша какъв е правилният начин да се мечтае. Ако мечтаеш за невъзможни неща, това не прави ли мечтите ти безполезни? Ако пък мечтаеш за постижими неща, това не прави ли мечтите ти тривиални? Объркваща работа.

Преди няколко месеца Илън Мъск каза, че целта на живота му е да направи човечеството междупланетен вид. Хубава цел. Хубави мечти. Честно казано, това е най-вдъхновяващото нещо, което съм чувал през живота си. Желая му успех. Какво ли е да си част от нещо толкова голямо? Ние тук се борим да запазим междублоковите пространства. Другаде се борят да наложат религията си. А той покорява слънчевата система. Разликата в мащабите е очевидна. Защо не може всички да са като него?

По същата причина, поради която не може всички да са каквото и да е. Например, не може всички да са добри родители. Всъщност повечето хора изобщо не стават за родители. Някак приемаме като аксиома, че в мига, в който някой стане родител той изведнъж се променя. А на практика, ако даден човек не умее да общува с другите хора, не е способен на емпатия, ако е нетърпелив, избухлив, егоцентричен той си остава такъв. Поведението му към децата няма да е по-различно.

А те са само деца.

Твърде често чувам това. Те са само деца и не са виновни. Повтарят каквото са видели. Така са научени.

Ние пък сме само възрастни. Действаме както сме били научени, когато сме били деца. От своите родители, които също са били деца, и са виждали и чували неща, които после са повтаряли.

Кога децата спират да са жертви и стават виновни?

Според мен всеки човек трябва да поема вината за действията си от мига, в който се роди. Не защото така е правилно или справедливо, а защото това е градивно, носи ценен опит, който ни помага да станем по-добри личности. От прехвърляне на вината полза няма.

И аз не съм добър родител. Нито жена ми. Стараем се, но в крайна сметка мога само да се надявам, че дъщеря ми ще ни превъзмогне и ще стане по-добра. Да си лош пример също може да бъде полезно.

А самите деца са върховен пример за нашето безсилие. Има толкова неща, които искаме да им дадем, а не можем. Има толкова неща, от които искаме да ги предпазим, а не можем. Не можем дори да ги научим на нещата, които знаем. Нищо не можем.

Такива са уроците, които получавам от дъщеря си. Все трудни. А годините минават и всичко е наред или, по-точно казано, всичко си е все същото. Поне този блог все още го има.