Не исках годината да свършва. Не още. Имам изтеглени филми, които останаха неизгледани. Имам купени книги, които останаха непрочетени. Щях да помагам на дъщеря си по математика и да уча другата да пише красиво.
Едно от проклятията на живота е, че нещата, които не сме свършили са винаги безкрайно повече от нещата, които сме свършили. Е, предполагам, че трябва да свикнем с това, както свикваме с всички други гадости, неразривно свързани с живеенето.
Причината за тези ми размисли е, че тази година достигнах своята зона на комфорт. Чували сте теорията, че всеки трябва да се стреми да напусне своята зона на комфорт, за да се развива, нали? Аз, разбира се, съм на различно мнение. Прекарах 39 години мъчейки се да открия своята такава и знаете ли какво? Уютно ми е в нея и бих направил всичко по силите си за да остана в нея колкото мога по-дълго. Знам, че някой ден Животът ще я разруши и ще ме принуди да я напусна, но доколкото зависи от мен този ден ще е много, много далеч в бъдещето.
Извън зоната на комфорт било израстването. Да. Знаете ли кое също е извън нея? Депресията, изтощението, безсънието, отчуждението и косопадът. Вечният стремеж към развитие е за тези, които не знаят какво искат от живота. За тези, които нямат изградена ясна представа за щастие.
Аз имам. Щастието е... това сега. И ми се иска да не свършва.
