Рано сутринта на първия учебен ден цялото семейство вървим към училището. Малката ми дъщеря ме държи за ръката. Като я гледам, струва ми се прекалено малка. Струва ми се, че не е готова. Обаче я водя.
Използвам времето докато вървим да ѝ натяквам някакви неща, които съм ѝ казвал десетки пъти. Все досаждам на децата с наставления и поуки. Питам я дали си знае адреса и тя го казва. Вместо "квартал" казва "улица", но все тая. Хваля я, че го знае.. Питам я какво трябва да прави, ако се изгуби.
- Аааааа.... - не се сеща в началото, но после казва - Стоя на едно място и чакам да ме намериш.
Пак я хваля, че знае. След малко тя ме пита:
- Ами ти, ако се загубиш, какво трябва да правиш?
- Аз не се губя. Нали съм татко. - сам трябва да се намирам, мисля си, нямам кого да чакам, но тези неща не ги изричам на глас, разбира се.
Тя завърта театрално очи, но се усмихва, явно развеселена от отговора ми. Виждам я, че после продължава да разсъждава по темата. Когато се замисли за нещо, устните ѝ мърдат, сякаш си говори сама.
В двора на училището откриваме учителката ѝ. Представям я, тя подава цветето, но е забила поглед в земята. Влиза в строя с новите си съученици, а аз и майка ѝ се дръпваме назад и след миг вече не я виждам зад тълпата от хора.
После чакаме. Не съм разтревожен за нея, просто ми липсва. Липсва ми да ме държи за ръката. Два часа по-късно вече вървим обратно към вкъщи, аз нося пълната с учебници раница и слушам как разказва на майка си какво е ставало в класната стая.
И много внимавам да не се изгубя. Нали съм татко.
